— Виждаш се с разни хора — казах му.
— Милорд?
Не съм напълно сигурен доколко титлите и доколко империалът имаха нещо общо с превръщането ми в „милорд“. Поясних:
— Опитвам се да се науча как да се оправям тук и кой, кой е, за да не се излагам, когато се срещам с непознати.
Кимна, все едно че идеята е страхотна и че той е точно човекът, подходящ за работата.
— За кого искате да научите най-напред?
Имаше сериозно, делово изражение. Постарах се да не се изсмея в лицето му, защото щеше да е непродуктивно, да не говорим, че и невъзпитано.
— Кои са близо до нейно величество?
— Близо ли? — повтори той, все едно бях споменал нещо скандално.
— В чии мнения се вслушва?
— А. — Замисли се отново. — Ами, най-напред лейди Мифаант.
— Тя коя е?
— Исола. Няма, мм, длъжност или нещо такова. В смисъл, няма как да я наречеш. Тя е на нейно величество, мм, не знам думата. Лицето, при което императрицата ходи, когато нещо я притеснява.
— Доверено лице? Най-добрата приятелка?
Нещо тук го притесняваше — като че ли, не знам, може би от императрицата не се очаква да има приятели — но накрая кимна колебливо.
— Кои други?
— Нерулан, разбира се. Лекарят й.
— Аха.
— И нейният, ами… — Замълча и леко се изчерви.
— Мм?
— Знаете.
— Не знам всъщност. Освен ако нямаш предвид, че си има любовник.
Кимна веднъж и ме погледна предпазливо, сякаш очакваше да му подскажа коя физиономия е най-подходяща за случая.
— Кой е той? Или е тя?
— Той. Той е, мм… — Замълча и ме погледна леко притеснено.
— Източняк ли? — попитах. Всъщност знаех много добре, но колкото по-малко признаех, че знам, толкова повече щеше да ми каже.
Кимна в отговор.
— Да. Чувал съм слухове. Как се казва?
— Лаело. — Сниши глас и добави: — Той е вещер.
— Виж ти. Интересно.
— Жив е от, мм, във всеки случай от по-дълго, отколкото обикновено живеят. — Погледна ме, изчерви се отново и прояви подчертан интерес към пиенето си.
Отвърнах му с добре пресметнато приятелско подхилване и с въпрос:
— Как изглежда?
Намръщи се.
— Като вас. Кожата му е с вашия цвят и му растат косми като на вас, над устната. Повече коса обаче, и по-къдрава.
— Предполагам, че обикновено е обкръжен от придворни?
— Опитват се.
— Да, би трябвало.
— Той обаче се старае да стои настрана от тях.
— Не го упреквам. Та как мога да уредя да говоря с него?
— Хм.
Мисля, че въпросът го стъписа. Клюката беше едно. Използването й като че ли го накара да се почувства неловко. Изчаках.
— Не знам. Не мога да измисля начин.
Изчаках още.
— Няма да помогне, но има слухове…
— Да?
— Има слухове, че се познава с Магьосницата на Дзур планина. Не се наложи да се преструвам на изненадан.
„Леко, шефе. «Слухове», нали?“
„Но все пак…“
„А ако го познава, защо никога не го е споменала?“
„О, стига, Лойош. Тя е Сетра“.
— Това е добре да се знае — отвърнах на Понсър. — Кой още се вижда с императрицата? Има ли си първи министър?
— Не. Е, според някои има, но е тайна.
— Трябва да има съветници, с които се консултира редовно.
— Главнокомандващият, за всичко свързано с армията. И лейди Председателят, за всичко, свързано със Съвета на принцовете. След това, за финансите и така ната…
— Главнокомандващият?
Той кимна.
— Мислех, че Главнокомандващият е под арест.
— Новият главнокомандващ.
— Кой е новият главнокомандващ?
— Нейно височество Ноуратар.
Зяпнах го.
— Тя не е ли Наследницата на Дракон?
— Тя е и двете.
— Интересно. И се виждат често?
— Не знам.
— Коя е лейди Председател?
— Лорд Ависа.
— Дом?
— Исола. Лейди Председателят винаги е исола.
— О. Разбира се.