Първата ми реакция бе облекчение, втората — притеснение. Да, мястото бе познато — знаех как да стигна до дома на Сетра от тази точка: включваше повече стъпала, отколкото би трябвало да съществуват на света. Зачудих се дали магьосничката ме е доставила тук нарочно. Още се чудя.
Върнах амулета на мястото му и влязох през дървена врата, която изобщо не бе толкова паянтова, колкото изглеждаше. Не чукаш, когато влизаш в Дзур планина… зависи коя врата използваш всъщност. Чудил съм се над това и мисля, че е защото в известен смисъл самата планина не е домът й, само части от нея, които си е присвоила за жилище. Тъй че минах през първата врата в планината и се закатерих по стъпалата. Този път ми се стори много по-шумно. Краката ми отекваха и отекваха по каменното стълбище. Паметта ми правеше същото.
Не е нужно да слушате за това. Беше дълъг, дълъг път нагоре. Някъде подминах мястото, където двамата с Мороулан едва не се бяхме изклали един друг. Малко ме притесни, че не можах да го позная точно.
Най-сетне стигнах горе, почуках и отворих вратата, без да изчакам за отговор. Жилището й изобщо не изглежда толкова голямо, след като си видял цялата планина. Но пък може и да има много, което не съм виждал. А на нейната възраст предполагам, че й трябва доста пространство, за да складира каквото е насъбрала.
Поскитах малко, надявайки се да налетя на нея или на слугата й, или на който и да е. Залите — тук тъмен камък, там светло дърво — отекваха странно и ми внушиха внезапното усещане, че Дзур планина е запусната. Не беше всъщност — натъкнах се на нея в една от малките дневни, които поставяше тук-там. Държеше чаша вино и четеше дебела тежка книга, чиято корица не можах да видя. Беше облечена в черно, което сякаш я загръщаше, защипано със златна или бронзова гривна на лявата ръка и стегнато с огърлица от скъпоценни камъни над бюста, с още един клуп от подобни безценни бижута около дясното й бедро. Каза:
— Здравей, Влад. — Без да вдига очи. Приех го за намек да стоя така като идиот, тъй че го направих, а след малко тя си отбеляза страницата с нещо със сребърни нишки по него и ми кимна. — Очаквах те.
— Минава време, докато новината стигне в провинцията. Хубава дрешка си облякла. А тази огърлица със сапфирите?
— Подарък от Некромантката. Заповядай, седни. Туко ще ти донесе вино.
Настаних се в един стол срещу нея и леко под ъгъл.
— И ще го изпия. Добре. Имаме план.
По устните й пробяга вежлива усмивка.
Туко се появи с вино и намръщена физиономия. Виното се оказа не съвсем противно: силно ароматно червено, с което щеше да върви силно пикантно месно мезе, но не се оплаках. Отпих, кимнах одобрително и рекох:
— Та какво можеш да ми кажеш?
— Тъкмо се канех да те попитам същото.
— Мен? Аз току-що се върнах от провинцията.
— Да, и намери адвокат, накара Алийра до го приеме — което би трябвало да те класира като майстор чародей — и оттогава душиш из Имперския дворец. Тъй че… какво можеш да ми кажеш? — Усмихна се мило.
Зяпнах я и си заспомнях разни неща за нея, които понякога забравям. После отвърнах:
— Ако се опитваш да ме впечатлиш, успя.
— Позволи ми малките ми удоволствия.
— Никога не съм ти ги отказвал. Добре. Накратко, императрицата, изглежда, обвинява Алийра, за да отвлече вниманието от някакво клане в някакво малко градче, за което никой не се интересува. Загадката е, че е избрала Алийра, с която винаги съм смятал, че са близки приятелки. Обвинението, доколкото мога да преценя, е пълна глупост.
Тя кимна замислено.
— Не че императрицата не е знаела за проучванията на Алийра от години.
— Точно така.
— Когато говореше с нейно величество, какво правеше Глобусът?
— А? Рееше се над главата й.
— Имам предвид какъв цвят беше?
— Зелен отначало. Оранжев, когато я ядосах. Посиня към края на разговора. Каза, че трябвало да ходи да направи нещо имперско.
— Какъв оттенък на синьото?
— Мм, оттенък ли?