— Стеснителен е с непознати. — Кимнах. — Не му обръщай внимание. Ще свикне.
Не му обръщай внимание. Мда.
— Добре.
— Хайде, Влад. Да потърсим ли костенурката?
Той кимна в коленете й. Тя го хвана за ръка и го отведе до един дълъг червеникав дървен сандък под прозореца. Познавах този сандък. Някога бях съхранявал оръжия в него. Сега явно съхраняваше една платнена костенурка, натъпкана с не знам какво.
Очаквах да я гушне, но не го направи. Отиде в един ъгъл, седна на пода и започна да я оглежда. Коути приседна на ръба на една къса кушетка, която не ми беше позната, и взе чашата си. Загледахме го.
— Какво прави? — попитах тихо.
— Мъчи се да разбере как е сглобена.
— О. Толкова ли е трудно?
— Това е нещо като главоблъсканица. Платът се сгъва по определен начин, за да се получи костенурка, а ако го разгънеш правилно, получаваш нещо друго. Първото беше лиорн, второто котка дайо. Не знам какво е това. Предполагам, че ще разберем.
Усмихнах се.
— Решил е първите две?
— Бързо.
Усмихнах се отново.
— Къде му намери тази играчка?
— Едно момиченце ги прави и ги разнася наоколо. Не знам защо. Но изглежда безопасна.
— Момиченце ли? Как се казва?
— Дивира.
Кимнах.
— Познаваш ли я?
— Хм. И да, и не. Но си права. Не би го наранила.
Това, изглежда, задоволи Коути. Погледахме още малко сина си. Сигурно усещаше, че го наблюдаваме, но не ни обърна внимание. Трудно беше да говорим за него, все едно че го няма. И може би лоша идея също така.
Влад Ноуратар изщапука до майка си и й връчи нещо.
— Много е хубаво — каза тя. — Знаеш ли какво е?
— Кон — обясни той.
Коути кимна и каза:
— Покажи го на татко си.
Той се обърна и ме изгледа преценяващо. Трудно ми бе да реша какво изражение да изпиша на лицето си. Спрях се на леко любопитство, но без да е настойчиво, и май свърши работа, защото той закрачи към мен и ми показа коня.
— Много е хубав — казах. — Но на костенурката сигурно й е много тясно вътре.
Той се намръщи замислено.
— Ти си глупав — обясни ми накрая.
Никога не ме бяха наричали „глупав“. Не бях сигурен как точно трябваше да се почувствам. Добре, мисля.
Дръпна няколко пъти ушите на кончето, доволен, че е разгадал тайната, а после отиде до сандъка, седна на него и почна отново да превръща коня в костенурка. Двамата с Коути го гледахме.
— Много е умен — казах.
Тя се усмихна.
Погледахме още малко Влад Ноуратар. Най-неочаквано той се обърна към мен и заяви:
— Имам ястреб.
— Може ли да го видя? — попитах.
Той зарови в сандъка и извади порцеланова фигурка, висока около една стъпка, много реалистична. Дойде при мен и ми я връчи без колебание. Огледах я внимателно и казах:
— Това е птицата, която се нарича вандур на езика на нашите предци.
Момчето ме изгледа.
— Винаги ли си глупав?
— Този път не. Има много езици. Хората говорят различно.
— Защо?
— Виж, това е един чудесен въпрос. Може би защото са измислили говоренето на различни места, или пък са се премествали едни от други толкова далече, че са започнали да говорят различно. В този език, на който говорим, има само една дума за всички видове хищни птици. Във фенарийския всеки вид птица си има свое име.
— И всяка една птица ли си има свое име?
— Стига някой да й го даде.
— Не си ли избират сами името?
— Не. Е, може пък и да го правят. Не съм сигурен.
— А що за птица е това?
„Добре, този път аз съм обиденият“.
— Не е птица. Това е джерег. Вид летящо влечуго, което яде умрели неща и прави саркастични коментари.
— Какво означава това?
Мда. Голямата ми уста.
— Означава, че понякога казва неща, които не мисли сериозно, защото смята, че са смешни.
— Той говори ли?
— В ума ми.
— Какво казва сега?
— Точно в момента не казва нищо.
— Харесва ли ме?
„Откъде да знам? Не съм го опитвал“.
„Спри“.
„Прощавай, шефе“.
— Можеш да го пипнеш, ако искаш.
„Какво е това, наказание ли?“