„Да“.
Влад завъртя ужасено глава. Усмихнах се.
— Добре, щом не искаш, недей.
Огледах отново ястреба му. Подадох му го. Взе го, занесе го на Коути и се загледа в Роуца, кацнала на рамото й. След малко Роуца изпъна шия към него и наведе глава. Той се поколеба, после посегна с пръстче и пипна главата й така, сякаш го беше страх да не го опари. Роуца не помръдна и той се престраши и я погали по челото.
„Мъча се да реша дали трябва да ревнувам“ — каза Лойош.
„Уведоми ме, когато решиш“.
— Искам да си имам и аз — обяви Влад Ноуратар.
Погледнах Коути, тя отвърна на погледа ми и сви рамене.
— Те са много специални животни — каза му. — Трябва много дълго да се учиш, за да можеш да имаш едно от тях.
Детето я гледаше упорито.
— Ако искаш да си имаш джерег, ще започнем да те обучаваме. Той я погледна, кимна и се върна при сандъка с играчките. Не беше ли много малък да започва да се учи за вещер? Може би. Решението не беше мое.
— Изглеждаш добре — казах.
— Благодаря.
Влад Ноуратар се обърна от сандъка и каза:
— Ти защо не живееш с нас?
Погледнах го в очите. Беше по-трудно от много други очи, в които бях поглеждал.
— Има хора, които искат да ме убият. Ако остана тук, ще ме намерят.
— О — каза той. И се замисли. — Защо не ги убиеш ти?
Погалих дръжката на Лейди Тилдра под наметалото и отвърнах:
— Знаеш ли, задавал съм си същия въпрос.
Коути се намеси:
— Не можеш винаги да решаваш проблемите, като убиеш някого. Всъщност, както баща ти може да удостовери, повечето пъти убиването само влошава нещата.
— Това е вярно, за жалост — отвърнах. — Но все пак е препитание, нали?
— Баща ти се заяжда — каза Коути.
Кимнах.
— Правя го понякога.
— Защо? — попита Влад Ноуратар.
— Още един хубав въпрос.
— Бих могла да му отговоря — каза Коути. — Но няма.
— Така може би е ще е най-добре.
Влад изглеждаше объркан за миг, но го преодоля — черта, която определено щеше да му е от полза в бъдещия живот. Попита:
— Защо искат да те убият?
Понечих да отвърна нещо за нарушаване на правила, но Коути ме прекъсна с думите:
— Спасяваше живота ми.
Имаше ли нотка на горчивина, когато го каза това, или просто си го въобразих?
— Наистина ли?
— Да — каза тя.
— Искат да го убият за това?
— Да.
— Не е честно — заяви Влад Ноуратар.
— Да — каза Коути. — Не е.
Устоях на подтика да подхвърля нещо банално за това как животът не е честен и оставих хлапето да размисли само.
Той извади лиорн от сандъка, вдигна го в едната си ръка с кончето в другата и ги заоглежда внимателно. После остави кончето и се заигра с рога на лиорна, като го мушкаше навътре и издърпваше. Струваше ми се, че все още мисли за разговора ни, но може би просто си въобразявах.
Казах:
— Крейгар също би искал да се запознае с него.
Тя се намръщи.
— Нямам възражение, но може би ще е по-добре друг път.
— Хубаво.
Станах.
— Трябва да вървя.
Коути кимна.
— Кажи довиждане на татко си, Влад.
Той отново се засрами и скри лицето си. Коути ми се усмихна извинително и двамата ме изпратиха до вратата. Роуца се отърка в лицето на Коути и прелетя на лявото ми рамо.
Обърнах се и закрачих към чакащия ме Крейгар.
6.
Лука, току-що говорих с Нурик и стана напълно ясно, че от нас се очаква да стоварим всичко това на най-низшите рангове, които смятаме, че могат да се измъкнат с него. Казах му, че ако иска да се изиграе такава игра, ще трябва да намери някой друг, който да задвижи нещата, защото аз няма да ида там. Ако се оттегля, ти си явният избор да се заемеш с това, тъй че помисли добре как ще го направиш. Знам какъв натиск може да окаже Н., тъй че ако го поемеш, ще си затварям устата, но си заслужава да се обмисли. Знам, че Папакат и новият Главнокомандващ не обичат подобни уговаряния, и не забравяй, че НВ, доколкото знам, също не е замесена е това. Мисля, че тя иска разследването да бъде честно, най-вече защото иска да разбере дали всичко е по нейна вина. Щях да й кажа, ако знаех. Може би след още една седмица, ако все още ръководя това. Но ако искаш кариера, не можеш да пренебрегнеш Н., знаеш го и аз го знам. Все едно, обмисли го добре.