Шмугнах се във входа пред мен, без да изчакам да разбера накъде води. Озовах се в тесен коридор със стълбище в края. Продължих нагоре, преглъщайки киселото от паниката, идваща с това, че имаш само една посока, по която да продължиш, когато знаеш, че някой те преследва. Ако Сетра беше трезва, щеше да се съобрази с това, по дяволите!
В края на коридора имаше врата. Отворих я, без да чукам, дясната ми ръка забърса дръжката на Лейди Тилдра.
Главнокомандващият, изглежда, беше задрямала. Вдигна рязко глава и ме зяпна. Ако бе посегнала за оръжие — нещо, което изобщо нямаше да е немислимо — изведнъж щяха да ме търсят много повече хора от джерег… или никой.
Тя примига няколко пъти, докато затаявах вратата и затварях дъх, или каквото там правех.
— Влад.
Стоях до вратата и се опитвах да не дишам задъхано и да не треперя.
— А, здрасти — отвърнах.
Кабинетът й беше малък. Място едва колкото за нея, стол и масичка. От лявата й страна имаше друга врата.
— Задрямала съм — каза тя. — Извинявай.
— Няма нищо. Както виждаш, дойдох все пак.
— Да си намерим ли някое по-удобно място за разговор?
— Нямам нищо против да постоя. Благодаря, че прие да се видим, между другото.
Кимна и вдигна очи към мен — необичайно преживяване и за двама ни.
— Според последното, което чух, ти си Наследницата на Дракон. Сигурно се полагат поздравления.
Отвърна ми с нещо, което може би трябваше да е смях.
— Предполагам.
— Как се обръщат към теб сега, с „главнокомандващ“ или с „ваше височество“?
— Зависи от темата.
— Има ли някаква история тука? В смисъл, в това как си станала Главнокомандващ?
— Не е нещо, за което съм склонна да говоря.
— Ставането ти Главнокомандващ свързано ли е?
— С какво?
— А, мислех, че знаеш защо съм тук.
— Сетра каза, че си искал да се видиш с мен заради Алийра.
— Да. С това.
— Та за какво точно искаш да се видиш с мен?
— За положението на Алийра.
Не беше отговорила на въпроса ми. Искам само да ви обърна внимание, че го забелязах. Не ми минават такива.
— Не съм сигурна колко мога да ти кажа.
— Поради незнание или има неща, които не ти е разрешено да казваш?
— И двете. И може би неща, които мога да кажа, но не желая.
— Мда. Добре, аз ще питам, а ти ще ми казваш каквото можеш.
— Не че не ме е грижа за Алийра — каза тя.
Кимнах. Изведнъж се почувствах неловко. Не беше присъщо за Ноуратар да изпитва нужда да се оправдава пред мен. Подпрях се на стената и се помъчих да изглеждам спокоен. И понеже тя мълчеше, се покашлях и казах:
— Макар и по свой начин, донякъде разбирам какво означава дълг.
Тя не отвърна и се загледа някъде покрай мен.
— Та какво се случи? — продължих.
Тя примигна и сякаш се върна оттам, където се беше зареяла.
— Алийра бе заловена, че практикува Древна магия, което е незаконно. С основание, между другото. Беше използвана за унищожаване на Империята. От бащата на Алийра. Империята не гледа с добро око на опити да бъде унищожена и не харесва неща, които могат да направят това.
— Да, знам. Това прибавя известно… ъъ. Чакай. Колко от това е заради баща й?
— Не знам. Може би това я прави идеалната… Искам да кажа, може би затова…
Замълча.
Трябваше да се сетя за това по-рано.
— А как тя — искам да кажа, императрицата — се чувства покрай това?
— Моля?
— Тя е приятелка на Алийра. Как се…
— Знаеш, че не мога да ти споделя лични подробности за нейно величество.
Тъй като търсех точно тези лични подробности, беше малко тъжно, че го чувам.
— Добре. Чу ли за ареста на Алийра, преди да се случи?
— Не те разбирам. — Гледаше ме подозрително, сякаш не е сигурна дали не й се подигравам.
— А, ясно. Заповедта е минала през теб.
Тя кимна.
— Не знам как се правят тези неща, но ми се струва необичайно. В смисъл, не мислех, че арестуването на престъпници е работа на Главнокомандващия.
— Обикновено не е — отвърна тя. Устните й се бяха присвили.