— Но?
— С личност като Алийра, не виждам как би могло да стане другояче. Нямаше да прати някой… някой пристав да го направи.
— Щеше да е оскърбително за положението й.
Тя кимна. Трябва да поработя повече над изразяването на ирония. Попитах:
— Кой извърши самия арест?
— Аз.
Изсумтях.
— Трябва да е било забавно.
Изгледа ме.
— Извинявай — казах. — Беше ли изненадана?
— Необходимо ли е това?
— Искам да знам дали е получила някакво предупреждение.
— Да, беше изненадана. Мислеше, че се шегувам. Каза…
Стената над главата й беше гола, сивкава на цвят. Трябваше да окачи нещо там. Реших да не й го казвам.
— Съжалявам — промълви тя.
— Колко беше времето от връчването на заповедта до ареста?
— Десет минути.
— А ти беше ли очаквала заповедта?
Изгледа ме замислено.
— Не. Казаха ми, че съм Главнокомандващият, и ми заповядаха да арестувам Алийра и да й предам съобщението, с което я освобождават от поста й.
Опитах си да си представя тази сцена, но не можах. Радвах се, че не съм бил там да го видя.
— Очакваше ли да се случи нещо такова?
— Какво искаш да кажеш?
— Алийра е арестувана, за да отвлече вниманието от нещо, за което императрицата не иска хората да мислят. Очакваше ли…
— Това е твоя хипотеза — отвърна тя, сякаш я отхвърляше.
— Мм, да. Това е моя хипотеза. Очаквала ли си Зерайка да…
— Нейно величество.
— … нейно величество да направи нещо такова?
— Не приемам предположението ти.
— Хм. Добре. — Огледах стаята. Може би на някоя от стените имаше тайна записка, която да ми каже как да изтръгна нужната ми информация от Ноуратар. Тц. Май нямаше. — Мислех, че Главнокомандващият трябва да има по-голям кабинет.
— Това не е кабинетът, по-скоро стая за личен отдих. Кабинетът е оттатък. — И посочи вратата вляво от нея.
— Този пост временен ли е за теб?
Едната й вежда подскочи.
— Ами, със сигурност няма да продължи по-дълго от следващото царуване на дома Дракон.
— Имах предвид по-временно от това.
— Не знам.
— Как се случи преди всичко?
— Кое как се случи?
— Инцидентът, с който е започнало всичко това. Ти си Главнокомандващият вече, трябва да имаш достъп до…
— Не мога да обсъждам това.
— Нямам предвид подробностите.
— Тогава какво? Ще философстваме ли?
— Като оставим сарказма, да.
— Сериозно?
— Да.
— Как се случва? Казаха ми, че си служил в армията, във военно време, в строя.
— За кратко.
— Участвал си в сражение.
— За кратко.
— И се налага да питаш как се случва нещо такова?
— Май не разбирам за какво говориш.
Тя поклати глава.
— Остави. Ако това е всичко, лорд Шурке, чака ме много работа. Зачудих се дали „лорд Шурке“ трябваше да ме обиди и ако да, каква точно трябваше да е обидата.
— Ще се постарая да съм кратък — казах.
Тя отново направи онова с устните и отвърна:
— Чудесно.
— Щом не мога да питам за императрицата, ще попитам за теб.
— Мм?
— Какво мислиш, че ще се случи?
— Не знам. — Без особена интонация, при това.
— Нещата бяха по-лесни в джерег, нали?
Погледна ме, присвила очи, После кривна рамене.
— Различни, ако не друго.
— Общо взето единствените, които си го получават, са тези, които са си го заслужили.
— Не всички обаче — допълни тя.
— Вярно.
— Какво друго?
Поколебах се.
— Не ти ли се струва странно, че този закон се прилага срещу някой в положението на Алийра?
Тя сви рамене.
— Говори се за това из Двора. Не обръщам много внимание.
— Та как можеш да го обясниш?
— И да имам някакви предположения, не държа да ги споделям с теб.
— Ноуратар, врагове ли станахме изведнъж?
— Служа на Империята. Това означава, че служа на императрицата.
— Не отговори на въпроса ми.
Пръстите й закръжиха по масата.
— Не. Не сме врагове.
— Ами тогава…
— Противници сме.