— Виж, опитвам се да измъкна Алийра от тази каша — обясних. — Не си ли нейна приятелка?
— Ако можеш да намериш начин да го направиш без неприемливи последствия, ще се радвам да ти съдействам.
— Точно с това се надявам да ми помогнеш.
— Знам.
— Ноуратар, не ми помагаш много.
— Има ли причина да ти помагам?
— Не знам. Заради старото време? В смисъл, синът ми е наречен на теб.
Наведе очи и нарисува кръг с пръст на масата. Правех същото, когато си имах бюро. Беше ми малко странно, че виждам тя да го прави. Каза:
— Коути иска да те види.
След малко си върнах дар слово.
— Сигурна ли си?
— Не — отвърна тя. — Но тя каза така.
— Кога?
— Вчера.
— Знае, че съм в града?
— Очевидно.
След малко попита:
— Ще я видиш ли?
— Да. Стига да мога да го направя така, че да не я убият.
— Според мен тя може да се грижи за себе си.
— Мислиш ли? Срещу джерег? Ако решат да тръгнат по петите й, за да хванат мен? Да не говорим за Патрула на кучките, които така изведнъж проявиха интерес към дейностите й преди няколко години и които не ме обичат много.
— Те гарантираха, че ще я оставят на мира. И го направиха.
— Засега.
Тя се намръщи.
— Ако не си…
— Какво ще направиш? Ще хвърлиш срещу тях дома Дракон? Или Империята?
— Ще хвърля себе си.
— И джерег ще се разтреперят от страх.
— Ти най-малко от всички би трябвало да ми се надсмиваш.
Стиснах зъби, кимнах и казах:
— Ще ида да я видя.
Това сложи край на беседата. Поклоних се, като се постарах да не влагам ирония в поклона, и понечих да си тръгна, откъдето дойдох, само че тя ме спря.
— Мини през другата врата. Оттам можеш да влезеш в Двореца. Накъдето си тръгнал, ще излезеш навън.
— Благодаря. Хубаво е да знам, че не си забравила някои неща.
— Има неща, които не се забравят — каза нейно височество.
Излязох откъдето ми посочи, изгубих се в крилото на дракона, изгубих се в Двореца и най-сетне закрачих по улиците на Града, където спрях четвъртия затворен файтон, който мина покрай мен, и казах да ме закарат до „Пробитата делва“ в района на Лятната порта на Адриланка. Лойош и Роуца летяха над файтона, наблюдаваха и мрънкаха недоволно.
Посещавал бях няколко пъти това заведение. Чувал бях няколко различни версии за това кой го притежава. Твърдеше се, че (1) е собственост на Съвета и оперира чрез периодични вноски; (2) е собственост на някакъв тип без никакви връзки с Организацията, но с голямо влияние в Двора; или (3) е съсобственост на Съвета, така че винаги да е безопасно място за срещи. Все едно. Беше едно от десетината места в Града, където можеш да се нахраниш, без да се притесняваш от неприятности, който и да е по петите ти.
Разбира се, излизането през вратата след това си е твой проблем.
Дългият тезгях минава по дължината на стената отдясно и продължава покрай отсрещната стена. Останалото от помещението е пълно със столове и двайсетина маси, големи почти колкото за двама души, като всички имат по четири стола. Обикновено държиш чинията си в скута си и поставяш на масата само пиенето си. Ред малки прозорчета високо на стената пропускат символично количество светлина. Останалата е осигурена от два огромни полилея зад тезгяха и допускам, че работещите там получават приличен брой цицини по главата, както и някои изгаряния, докато свикнат с работата.
Беше ранен следобед и не беше много пълно. Около една трета от масите бяха заети, предимно от криота и търговци исола, за които човек би си помислил, че съставляват повечето население на Града, ако очите му подминават неизброимите текла. Една жена в тъмно облекло с вдигната качулка, без нищо, което да издава дома й, седеше сама на маса близо до вратата. Седнах срещу нея. Роуца се извърна на рамото ми, за да наблюдава вратата.
— Здрасти, Кийра. Надявам се, че не си ме чакала дълго.
Тя вдигна глава и устните й се кривнаха в усмивка.
— Какво ще пиеш?
— Тук ли? — отвърнах. — Нещо бяло и безобидно. Нямам им вяра.
— Голям сноб си.
— Знам. Но аз плащам. Това е моя среща. Ще ядем ли?
— Аз не.
Срамота. Това бе едно от малкото драгарски заведения, където имаха хубава храна — специалитет, наречен „цяра“, включващ парченца месо, залети с лютиво-сладък сос. И на други места го правеха, но тук използваха една и съща пещ от над осемстотин години. Трудно е да се конкурираш с нещо такова. Но срещата беше по моя покана, а тя не ядеше, тъй че и аз нямаше да ям. Лейди Тилдра щеше да го одобри.