Кийра привлече вниманието на един текла на средна възраст с необичайно гъсти вежди и провиснала уста, който си я стегна, колкото да кимне в отговор на поръчката. Влезе дебеловрат тип, облечен в цветовете на джерег, и зае място, откъдето можеше открито да ме наблюдава. Пренебрегнах го. Кийра го държеше под око, без да го издава външно.
„Единственият джерег ли е в заведението, Лойош?“
„Засега. Дай му две минути. Ще започнат да се изсипват през прозорците“.
„Изобщо не се съмнявам“.
Виното дойде. Беше безобидно като теклата, който го поднесе.
— Толкова години минаха — каза Кийра. — Вярвам, че си добре?
— Задникът ми е по-малък и краката по-плоски, но като изключим това, съм екстра.
— А кесията ти? И тя ли е по-плоска и по-малка?
— Не, кесията е наред. Още имам повечето от взетото за Ларис.
Беше леко изненадана. На тази светлина очите й изглеждаха почти сиви, а цветът на лицето й смугъл почти като моя. Винаги изглеждаше малко по-дребна, отколкото е.
— Когато чух, че искаш да се срещнем, предположих, че искаш да ти се открадне нещо. Е, информация ли е?
— И още нещо. Но не като отплата.
— Разбира се. — Беше заинтригувана. — Кажи повече.
— Откога не си се промъквала в Имперския дворец?
— О. — Замълча, премрежила очи. — Сигурен ли си, че ти трябва крадец, а не шпионин?
— Трябва ми шпионин. Но в момента не познавам някого, когото мога да използвам.
— Различни умения са, знаеш го.
— Знам го.
— Продължавай тогава.
— Трябва да има страшно много документи, свързани с процеса на Алийра.
— Цели сандъци, убедена съм. Открадването им ще е по-малък проблем от транспортирането. Да не говорим, че някой ще забележи липсата им.
— Не ми трябват всичките. Само един.
— Кой?
— Там е номерът. Не знам.
Тя повдигна вежда и изчака да продължа.
— Някъде между най-ранните документи, свързани с делото — може би съвсем най-ранните — се надявам, че ще има нещо, което да ни каже как е започнало всичко това. Искам да знам кой е помислил да арестуват Алийра или как е възникнала идеята, или колко трудно е било да убедят императрицата за това, и кой е възразил и защо, и…
— Защо трябва да съществува такова нещо?
— Защото… Добре, виж: не твърдя, че познавам императрицата. Не сме гаджета. Но съм се срещал с нея, говорил съм с нея и Алийра, Мороулан и Сетра са говорили пред мен за нея…
— Продължавай.
— Няма начин да й хрумне да реши проблема си, като заповяда ареста на приятелка. Просто няма начин.
Кийра загриза устна и кимна.
— Мога да го разбера. Добре.
— Тъй че идеята е хрумнала на някой друг. Искам да разбера кой е бил.
— Смяташ, че това ще го има в някоя от папките по делото й?
— Надявам се да намеря нещо, което да ме насочи във вярната посока. Не очаквам пълен отговор, просто намек къде да търся.
— Все пак искаш шпионин.
— Да. Да познаваш някой?
— Няколко. Но звучи предизвикателно. Бих искала да опитам.
— Добре! Колко?
— Две хиляди. Какво, много ли е?
— Не, не. Просто ме изненада. Но за това, което искам, е съвсем разумно. — Извадих банкова бележка и молив, пописах малко и й я връчих.
— Предполагам, че бързаш?
— Трудно е да се каже. Но Алийра е в затвора, тъй че може би тя бърза.
— Ще видя какво мога да направя. Горя от нетърпение.
Усмихна се с уникалната усмивка на Кийра, която върна някои спомени и прогони други.
Пиехме виното си в кротко мълчание. Около нас се носеше тихо бръмчене на разговори. Вратата зад мен отново се отвори, влезе тип в цветовете на джерег и се настани на маса до отсрещната стена. Облегна се на стената, изпружи крака и ме погледна.
— Мислиш ли, че джерег знаят, че съм тук?
— Вероятно. Имаш ли план за излизане?
— Не точно план. В смисъл, мога да бягам по-бързо, отколкото предполагаш.
— Някак си не ми се вярва, че щеше да дойдеш тук, ако това е най-доброто, с което разполагаш.
Свих рамене.
— Винаги мога да телепортирам до Черен замък. Официално не е безопасно, но джерегите няма да се забъркат с дома Дракон.