Напълни две чаши, подаде ми едната и седна срещу мен. Виждах малката градина отвън през прозореца до мен. Не можех да отгатна какво расте там, но предположих, че е леха с ярко цъфтящи цветя и зеленчуци.
Вдигнах чашата си.
— Станала си голяма домакиня.
Тя кимна.
— По необходимост.
— Мда, това ще да е.
Роуца остана на рамото й, душеше и я опознаваше отново.
Попитах:
— Къде е Влад Ноуратар?
— Играе навън. Скоро ще се прибере.
— Има ли си приятели?
— Няколко. И момиченцето, Дивира, се отбива от време на време.
— Хубаво.
Исках да попитам дали й липсвам, само че… не, не исках.
— Виждаш ли се често с Ноуратар напоследък?
— Да. Тя е едва ли не втората майка на Влад.
— И как се получава?
— Добре. Още не сме стигнали до политически конфликт.
Усмихна се. Опитах се да отвърна с усмивка, но се получи повече гримаса.
— Тази работа с Алийра. Сигурно й е тежко.
— Че как иначе?
— Имам предвид Ноуратар.
— О. Да, и на нея.
— Как избраха тя да стане Главнокомандващ?
— Не знам. Не ми е удобно да говоря с нея за това.
— Разбирам.
— А и да знаех, не мисля, че тя щеше да иска да говоря с теб за това.
Кимнах и отпих от виното.
— Надявам се, че в Южна Адриланка всичко е спокойно.
— Не ме закачат, ако това имаш предвид. Нещата са си като преди. Не по-добре.
— Даваш ли още уроци по четене?
— Напоследък два пъти седмично. Все още.
Замълчах. Разни въпроси се оформяха в главата ми: „Липсвам ли ти изобщо?“. „Трудно ли ти е да го отглеждаш без мен тук?“. „Пита ли изобщо за мен, и ако да, какво му казваш?“. Не ги изрекох.
— Харесва ли ти виното? — попита тя.
— Знаеш, че ми харесва.
— Просто се опитвам да поведа разговор.
— Без да кажеш нищо.
— Да. Това също.
Въздъхнах.
— Съжалявам. Нямах намерение да усложнявам нещата. Просто исках да те видя. И момчето.
— И да видиш дали би могъл да откриеш нещо, което да ти помогне в настоящото начинание.
Кимнах. Имаше нещо в начина, по който произнесе „начинание“. Можех да го анализирам, ако имах желание, но нямах.
— Ако можех да ти кажа нещо, което да ти помогне, щях да го кажа.
— Знам.
— Какво се случи, докато не беше тук? — попита ме Коути.
Свих рамене.
— Ти би ли могла да отговориш на този въпрос?
— Вероятно не — отвърна ми с бърза усмивка. — Някакви любовници?
— Една. Драгарка, колкото и да е странно.
— Интересно. Изненадана съм. Как се получи?
— Трудно е да се отговори. Май все още не се получава съвсем. Ти?
— Любовници ли? Двама, но не точно любовници, както го разбираме ние с теб.
Кимнах и казах:
— Освен това си имах малко вземане-даване с богинята демон.
— О, нима? Удовлетворен ли си?
— Не, но научих още неща, които ме притесняват. Понеже нямах достатъчно притесняваща информация, предполагам.
— Разбирам. Трябва ли да знам подробностите?
Труден въпрос.
— Не — отвърнах накрая.
— Доверявам се на преценката ти.
Коути се смълча разколебана.
— Можеш ли да ги надвиеш?
— Джерег ли? Не. Не и задълго. Рано или късно ще ме спипат. Знаеш как става, Коути.
— Знам. Не знаех дали си готов да го приемеш.
— Вече щяха да са ме спипали, ако не бях.
Отново се поколеба.
— Предполагам, че си мислил за начина да им попречиш да използват моргантско оръжие върху теб.
— За самоубийство? Разбира се. Не мога да го направя. Нямам го това в себе си.
— Какво ще направиш тогава?
— Трупаш живот, колкото можеш, докато отлагаш неизбежното.
— Нищо повече не можеш да направиш, така ли?
— Освен ако не мога да го поправя, разбира се.
Очите й светнаха.
— Как?
— Още не съм сигурен. Имам някои идеи.
— Нещо, за което можеш да ми кажеш?
— Още не.
— Ще ми е интересно, когато можеш.
— Да, и на мен.
В този момент Влад Ноуратар нахлу през вратата. Явно се канеше да каже нещо важно, но после ме видя и замръзна на прага. Не знам какво очаквах. Знам, че едно дете се променя от четири до осем години. Но имаше толкова малко общо със спомена ми за него, че беше смайващо. Лицето му бе изтъняло, очите му не бяха толкова изумително големи, макар че все още блестяха. Косата му, макар и не черна, беше станала много по-тъмна и беше дълга и съвсем леко къдрава. И беше станал дългурест, докато аз бях късокрак.