Станах.
— Добра среща, Влад Ноуратар.
— Затвори вратата, Влад — каза Коути. — Помниш ли баща си? Ако не, може би помниш как трябва да се държиш възпитано? И двете биха свършили работа засега.
Момчето затвори уста, погледна мен, после Лойош и Роуца, и каза:
— Помня. Добра среща, сър. Изучавам Изкуството, както посъветвахте.
Помнех, че не бях давал такъв съвет, но отвърнах:
— Радвам се да го чуя. — Обърнах се към Коути. — Добре ли се справя?
— Да, много добре, когато реши да се отдаде.
Той пристъпи вътре.
— Радвам се, че все още не са ви убили.
— Благодаря ти. Аз също. И имаш добра памет.
— Правиш впечатление — каза Коути с много трудно за разгадаване изражение. След това се обърна към Влад Ноуратар. — Отиди да се измиеш.
Той кимна, удостои ме с поклон и отиде в другата стая.
— Бива си го момчето — казах.
Тя се усмихна.
— Добро е, да.
— Трябва да се срещне с прадядо си.
— Мисля да го посетим това лято.
— Добре.
— Някаква възможност ти да си там и да се видим?
— Може би. Ако ми се стори безопасно.
Влад Ноуратар се върна. Не изглеждаше по-чист, но майка му кимна одобрително. Той се приближи до мен и попита:
— Сър. Може ли да пипна джерега?
„Лойош?“
„Какво, да не би да имам избор?“
„Този път“.
„Разбира се. Става“.
— Давай — казах на момчето.
Лойош наведе врата си и изтърпя да го почешат по главата.
— Студен е — каза момчето.
— Във всяко отношение — съгласих се.
„Хе“.
Влад ме погледна озадачено за миг и каза:
— Помня ви.
— Добре. Ще ми е неприятно, ако ме забравиш.
— Няма — отвърна той, много сериозно.
Коути се покашля.
— Владимир, нещо против да вечеряш с нас?
— Друг път, ако мога — отвърнах. — Трябва да свърша някои неща. — Станах и се поклоних официално на сина си. — До следващата ни среща. Бъди жив и здрав.
— И вие, сър.
— Беше хубаво, че те видях отново, Владимир — каза Коути.
— И аз теб.
— Липсваш ми.
Мисля, че трябва да съм казал нещо тук, а след това вече излизах от къщата. Чух как се затвори вратата. „Туп“, така каза.
„Никой няма. Мислех, че ще наблюдават това място непрекъснато“.
„Кой? Какво?“
„Джерег, шефе. Сещаш ли се, ония, дето се опитват да те убият?“
„О, да. Джерег“.
„Добре ли си, шефе?“
„В сравнение с какво? В сравнение с това как щях да съм, ако извън къщата й ме чакаха убийци, се оправям чудесно“.
„Шефе, защо не наблюдават къщата й?“
„Икономика. Ако решат да наблюдават тук, ще трябва да наблюдават още поне десет вероятни места. Това значи над трийсет души, на които трябва да се плаща, без това да им носи нищо, за да не би случайно да се появя. Искат ме ужасно, но не мисля, че ме искат чак толкова ужасно“.
„А ако грешиш?“
„Тогава са били тук и не са ме видели. Или не са били тук по някаква друга причина. Какъв смисъл има да разсъждаваме над «ами ако», Лойош?“
„За да получим отговори“.
„Как?“
„Ей, шефе. Познаваш ли някой джерег, който може да е навит да говори с теб?“
„Крейгар“.
„Крейгар“.
„И как стигаме там, без да кажем на целия джерег къде сме? Някакви предложения, о, мъдри?“
Направи две по-саркастични. Поверих на него и Роуца много грижливо да бдят над мен. Оставих ума си да се зарее, за да видя дали случайно няма да се натъкна на някаква податка или нещо такова. Бях се запътил към Каменен мост, когато Лойош каза: „Я да заобиколим Петте пазара, шефе. Твърде лесно е да пропуснем нещо“. Беше добър план и на драго сърце се заех с изпълнението му. Умът ми, вместо да търси податки, ме отпрати по най-добрия алтернативен маршрут, който беше по Кремъчна улица. По-надолу Кремъчна щеше да се влее в Малаковия кръг, а оттам бях само на крачка от бившия ми район.