Тъй че продължих, докато стигнах до дългата криволичеща Кремъчна улица, която лъкатуши от Верижния мост до някогашните Кремъчни имения, далече извън града. Неудобно тясна улица, с къщи под наем на три и четири етажа, надвиснали над теб, и прокопани на странни места канали за дренаж. Промени името си три или четири пъти, докато вървях, но за местните винаги си е била Кремъчна улица. Минах покрай един дърводелски дюкян. От двете му страни имаше къщи с жилища под наем. В едната от тях преди време живееше любовницата на едно крупие на с’янг, който бе решил, че може да щипне повечко пари, като пуска информация на конкурента на боса си. Спипал го бях, докато излизаше след гостуване на любовницата. Мда, същият белег в дървото на вратата, все едно някой е размазал круша в него.
Малко по-надолу улицата се вливаше в Малаковия кръг. Оттам свих наляво. Краката ми знаеха пътя. Влязох, разменихме си кимвания с младежа, който поддържаше мира сред играчите, и посочих нагоре по стълбите. Погледна ме странно и кимна, сякаш подозираше кой може да съм, но не беше съвсем сигурен. Заизкачвах се по тесните стъпала.
Не познавах секретаря. Млад, доста дребен, дружелюбен, искрен и вероятно много опасен. Попита ме с какво може да ми бъде полезен.
— Крейгар тъдява ли е? В случай че си забелязал, разбира се.
Усмихна се като на споделена шега, само между двама ни.
— За жалост излезе. Искате ли да изчакате? — Посочи ми един стол.
— Разбира се.
Седнах, протегнах крака и спомените за това старо място нахлуха. Странно, изобщо не бях забелязвал миризмата преди: смесица от билкарския дюкян от другата страна на улицата, пекарната по-надолу и мускусната миризма на стара мебел. Крейгар май трябваше да си вземе нова мебел тия дни. Беше уютно обаче.
— Как се казваш? — попитах.
— Йент — отвърна младежът, или нещо подобно.
— Приятно ми е. Аз съм Влад.
— Да, знам — каза той учтиво. — Джерегите на раменете ви подсказват някак.
— Би могъл да спечелиш доста пари, ако уведомиш определени лица, че съм тук.
Той кимна все така дружелюбно.
— И това знам. Но шефът може би няма да е много доволен от мен.
— Едва ли — съгласих се.
Беше много странно да слушам как наричат Крейгар „шефа“.
— Нещо против да почакам в кабинета?
Той се намръщи.
— Нещо против да попитам защо?
Отговорих му честно.
— Аха — каза той и се засмя. — Разбирам. Ще ме защитите ли пред шефа, ако се наложи?
— Да, мисля, че мога да го направя. Искаш ли някоя пара, за да съм те подкупил официално?
Момчето се изкиска.
— Не, благодаря. Би могло да доведе до въпроси, на които не държа да отговарям.
— Добре.
Станах и се преместих в някогашния си кабинет, с моето бюро, с нов стол на мястото на моя някогашен и със същата грозна гледка от моя прозорец. Понякога бях нареждал да го заковат с дъски, други пъти го държах отворен, за да може да го използва Лойош. Взех друг стол, тикнах го в ъгъла до окачалката за палта, седнах и зачаках, мислейки си невидими мисли.
Вратата се отвори, той влезе и седна зад бюрото, отвори чекмедже и извади счетоводна книга.
— Здрасти — казах и се заклевам, че почти изпищя.
Успокои се и ме зяпна.
— Влад!
— Здрасти, Крейгар. Знаеш ли, исках да ти го направя това от повече години, отколкото мога да си спомня. Ако джерег ме спипат сега, последната ми мисъл ще е за удоволствието, което изпитах току-що. — Ухилих се.
— Мисля, че ще те убия, преди джерег да са стигнали. Как мина през Йент?
— Подкупих го.
— Колко ти излезе?
— Без пари. Поиска го само заради удоволствието да види как ще подскочиш.
— Ще ви убия и двамата.
— Не те упреквам.
— Но първо ще изчакам сърцето ми да се успокои малко под смъртоносното равнище.
— Когато стане това, сигурно би могъл да ми кажеш някои неща.
— Може би. Ще помисля. Какво искащ да знаеш?
— Какво става с Алийра?
— Арестувана е.
— Знам това. Защо?
— Практикуване на предимперска магия.
— Знам това — повторих. — Защо?
— Защото императрицата трябва да отвлече вниманието от гафа в Тирма.
— А няма ли друг начин да направи това, освен да арестува своя приятелка?