— Добре, лорд Ентусиаст. Предполагам, че няма да навреди, ако открием кой се опитва да направи това. Да разбирам ли, че влизаш в играта?
— Не съм много обнадежден, Влад. Това очевидно стига чак до Съвета на джерег. Няма да се пропукат лесно.
— Влез през дома Орка.
Той кимна.
— Добре. Ще го поема. Ти какво ще правиш?
— Още не съм много сигурен. Дай ми няколко минути да го обмисля.
— Колкото време ти трябва. — Отпусна се в стола си. Трябваше да призная, че изглеждаше съвсем на място.
— Надменност — казах. — Точно тази дума търсех.
— Благодаря. Имах си добър учител.
Нямаше какво да отвърна на това, тъй че се загледах навън през някогашния ми прозорец. Понякога бях намирал отговора на проблем на стената на сградата оттатък улицата. Този път не стана. Може би трябваше да седя зад бюрото.
— Гладен ли си? — попита той.
— Знаеш ли, май да.
— Да викна ли охраната, или да пратя да вземат нещо?
— Прати. Не вярвам на секретаря ти. Може да вземе подкуп.
— Какво ти се яде?
— Каквото и да е.
Той ревна на Йент и му нареди да ни донесе обяд.
— И вземи за себе си мухлясало сирене и оцет — добавих аз.
Йент напусна с тъпа усмивка, която трябваше да е научил от Крейгар.
— Как вървят нещата тук? — попитах.
— Не както очаквах.
— Сериозно?
— Трябва непрекъснато да натискаш. Ако не натискаш, теб те натискат.
— Вярно си е.
— Става, хм, уморително.
— Ако искаш почивка, може да си сменим местата.
— Ако си сменим местата, и двамата сме без проблем. Ти ще натискаш с удоволствие, а джерег изобщо няма да ме забележат.
— Хитро.
След малко Йент се върна и донесе голяма кутия пирожки от уличен продавач, когото помнех с копнеж, както и бутилка вино, плодове и ведро ароматизиран лед от местния чародейски дюкян. Не се бях сещал за ароматизиран лед от години — усмихнах се, като го видях, и се зачудих защо не си бях доставял поне това удоволствие. Йент си взе една още димяща пирожка и рече:
— Мухлясало сирене и оцет. Направиха ги специално за мен.
— Разкарай се — каза Крейгар.
Захапах една пирожка и ми опари устата. Пилешко, царевица, гулия и гъст сос, по-сладък, отколкото щях да го направя аз, но все пак добър. Крейгар махна с ръка и машите за вино започнаха да се нажежават.
— Практикуваш.
— Само по-лесното.
Отвори виното и наля. Беше много тъмно и много ароматно. Ядяхме мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Лойош се размърда на рамото ми и Роуца тихо му изсъска.
— Какво знаеш за назначаването на Ноуратар за Главнокомандващ? — попитах.
Крейгар вдигна очи.
— Влад, мислиш ли, че обръщам внимание на дворцовата политика?
— Мисля, че обръщаш внимание на всичко.
— Какво искаш да знаеш?
— Не съм много сигурен. Тя се държа странно.
— Видял си се с нея?
— Да. Останах с чувството, че около това назначение има нещо непривично.
— Не е за първи път Наследницата да е Главнокомандващ през управлението на Феникс, но не се е случвало много често.
— И защо не?
— По две причини. Втората е приемственост — колкото повече дворцови длъжностни лица се задържат между две управления, толкова по-гладък е преходът.
— Звучи разумно. А първата?
Погледна ме, без да каже нищо.
— Мда. Един вид покана за преврат, нали?
Той кимна и попита:
— Какво беше особеното в поведението на Ноуратар?
— Хм. Сякаш искаше да ми каже някои неща, но не го направи. Сякаш беше от двете страни едновременно.
— Какво от всичко това не изглежда предвидимо?
— Знам, знам. Но имаше и още нещо.
— Като например, може би е знаела какво точно става и е искала да ти го каже, но, уф, не знам, дала е клетва, която го забранява, или нещо подобно?
Нарекох го с дума, която дядо ми нямаше да одобри, и изсумтях:
— Искаш ли още малко да ми се правиш на голям умник?
— Естествено.
— Какво точно искаше да ми каже тя?
Той размаха ръце над бюрото като жонгльор на пазара, за да накара нещо да изчезне „без никаква следа от магия!“ и каза:
— Хм… духовете се инатят нещо. Трябва да ги подлъжа. Имаш ли нещо, което да им дам, за да мога да ги…