— Знам. Какво научихте?
— Прескачат няколко стъпки.
— Например?
— Печати на показания, удостоверяване на карти псиотпечатъци, характерологично проучване на свидетели…
— Означава, че искат да го претупат ли?
— Не, не е толкова просто. — Той се намръщи. — Преглеждам истории на процеси с политически мотиви.
— И?
— Има ги в различни форми, но обикновено попадат в две категории: тези, които искат да претупат, та случаят да е приключил, преди да може да възникнат протести, и тези, в които се стараят да се спазят всички формалности и дреболии, мм, скрупульозно, та всичко да издържи на всякакъв оглед от страна на благородници, които може да го оспорят.
— А обществото?
— Мм? О, пошегувахте се.
— Значи е първото?
— Да. И точно това ме озадачава.
— Продължете.
— Няма никакъв смисъл да се претупва, когато всичко вече е известно, говори се за него във всеки театър, пише се за него в брошурите.
— Разбирам ви. Тогава защо го правят?
— Точно това се чудех.
— Някакви хипотези?
Той поклати глава.
— Би ли могло това, което не ми казвате, да го обяснява?
— Не виждам как. Но не знам достатъчно, за да имам ясно определено мнение.
— Аз знам, но нямам информацията, която имате вие. — Не прозвуча като обвинение, просто изтъкваше факт.
— Нямам информация. Само хипотези.
— Има ли нещо, което можете да ми кажете? — изсумтя той.
— Мога да ви попитам нещо. Има ли нещо особено с новия Главнокомандващ?
— Ноуратар ли? Тя също така е и Наследницата на Дракон. Необичайно, но не и нечувано.
— Така ми казаха. Какво означава това?
— В смисъл, освен убеждението, че беше най-добрият избор?
— Така ли? Защо? Заради опита й в джерег?
Веждите му се вдигнаха.
— Чух нещо за това. Вярно ли е?
Свих рамене и попитах:
— Какво я прави най-добрия избор?
Той разпери ръце.
— Не знам какво прави някого добър Главнокомандващ. Предполагам, че изборът се основава на качествата.
— Така ли стават нещата в йорич?
— Да. Е, не. Не съвсем. — Намръщи се. — Сложно е.
— Включва патронаж, фамилия, богатство…
— Хайде да се върнем на темата, става ли? Ако сте прав и има нещо странно около назначаването на Ноуратар за Главнокомандващ, значи това е нещо, в което трябва да надникнем.
— Ние?
— Вие.
— И как точно да го направя?
— Аз бих говорил с Ноуратар.
— Говорих. Не извлякох много.
Той изсумтя, после попита:
— Нямате ли други източници?
— Имах някога. Напоследък съм в движение.
— Можете ли…
— Може би. — Вече бях питал Крейгар. Можех да питам и Мороулан, но дори мисълта за това ми изглеждаше противна. Случилото се с лейди Тилдра още стоеше между нас. Осъзнах, че Перисил не говори. Покашлях се. — Има някои нишки, които мога да проследя.
— Добре. Проследете ги.
— Ще го направя. Вие какво ще правите?
— Правя го вече. Проучвам официалната версия и дебна за клюки.
— Клюки?
— Говорим си това-онова, знаете.
— Искате да кажете, че имперският правен персонал ще ви каже…
— Не, не. Нищо такова. — Потръпна, все едно самата идея за това е ужасна на някакво дълбоко ниво. — Но понякога подхвърлят смътни неща на приятели, а приятелите имат приятели, а аз имам приятели, които са приятели на приятелите.
— Значи говорим за точна информация.
— Не — отвърна той, без да обръща внимание на тона ми. — Но вероятно полезна информация.
— Добре.
Той се намръщи.
— Не съм врагът.
— Знам. Ако бяхте врагът, мм, нямаше да съм тук.
— Казвам, че ако ще постигаме оправдаване на Алийра, и двамата трябва да ми се доверите, поне малко.
— Но преди малко ми казахте, че не бива да ви казвам нищо, за което не искам Империята да узнае.
— Да. Точно Това прави нещата трудни, ако ме разбирате.
— Но твърдите, че все пак трябва да ви го кажа?
Той се поколеба.
— Не. Не бих искал да поемам отговорност за това. Когато казах, че ако бъда принуден, ще разкрия каквото сте ми казали, бях съвсем сериозен.