— Тогава?
Той въздъхна и поклати глава.
— Просто имайте предвид какво ви казах. Няма да е лесно, но двамата трябва да ми се доверите.
— Добре. Ще го имам предвид.
— Откъде ще започнете?
— Пак от Двореца. От Драконовото крило — любимото ми място. Ще слушам клюките и ще гледам да чуя нещо, което да помогне.
— Успех.
Станах и казах:
— Благодаря.
— Аз ще съм тук.
И отново забоде поглед в книгата.
9.
В това приложение ще разгледаме някои от периферните слухове, свързани с инцидента, които бяха разпространени в различни среди на Имперския двор и сред благородниците. В частност ще разгледаме предположенията за влияние на външни страни върху събитията, както и за влиянието на наркотици, психеделични вещества, депресанти, стимуланти и халюциногени, които е възможно или не да са използвани от някои от замесените лица.
Комисията държи да отбележи, че приема да разгледа тези въпроси с протест: по наше мнение реакцията на Империята или нейните представители на слухове и инсинуации от недостоверни източници създава прецедент, който може, в дългосрочен план, да няма никакъв ефект, но да придаде достоверност и да окуражи подобни слухове и инсинуации. С тази уговорка сега ще разгледаме съществото на…
За жалост изненадата и разчетът на времето от тяхна страна бяха съвършени. Дори Лойош не успя да ме предупреди. За щастие не искаха да ме убият. Тези факти бяха свързани: джерег не можеха да ми видят сметката в Имперския дворец и със сигурност не и в крилото на дракон.
Бяха четирима. Точно като едно време. Носеха тъпите златни пелерини на гвардията Феникс и бяха високи и яки, каквито обикновено са Господарите на дракона. Двама се появиха зад гърба ми, двама излязоха от една врата, покрай която тъкмо щях да мина, и застанаха пред мен. Помислих си за Лейди Тилдра — как можеше да не помисля? — но не я извадих, разбира се. Използването на моргантски оръжия срещу Господари на дракона те прави много непопулярен, а дори изваждането й в Имперския дворец щеше да привлече вниманието на няколкостотин обучени бойци, за всеки от които това щеше да изглежда проява на ужасно лош вкус.
Освен това щеше да е грешно да унищожа душите на хора, които искаха само да ми теглят един хубав бой, а знаете, че винаги се ръководя от усилието да постъпвам правилно.
Хе.
Вижте, имате ли нещо против да прескоча подробностите? Да, помня ги. Но ако ги изкажа на глас, винаги ще останат живи за мен, защото точно така действа паметта. Пък и няма кой знае какво за разказване.
Значи така. Двама от тях пред мен, а Лойош ми каза за другите двама зад мен, и знаех какво ще последва, защото вече го бях изтърпявал.
„Дръж Роуца настрана от това“.
Отговорът на Лойош е трудно преводим, но във всеки случай разкара Роуца. Двамата с него бяхме минали през това няколко пъти, още когато ръководех района си, и той знаеше, че не искам нито съчувствени думи, нито нищо. Беше въпрос само да се изчака, докато всичко приключи.
Винаги става бързо, ако не знаете. В случаите, когато се бях опитвал да го избегна, се Оказвах извън ситуацията още преди да съм разбрал, че съм вътре. Та и този път, още преди да съм разбрал наистина какво става, ме бяха набутали в стаята и си вършеха работата. Имах време да реша какво да не правя, както казах, но само толкова.
Не извадиха никакви оръжия — боравеха само с юмруците и ботушите си. И можеха да го направят много по-лошо, ако искаха: спукаха ми едно ребро, но освен него нищо друго. Също така не казаха нищо — предположих, че приемат за даденост, че знам за какво е боят.
Е, нанесох някои щети все пак. Много щети, в случай че помните колко по-силни от източняците са драгарите. Помня, че сериозно се притесних, че нямам достъп до никаква магия, източна или драгарска, която да ми помогне да се възстановя бързо, докато за техните отоци щяха да се погрижат до час и отново щяха да се чувстват отлично. Не е честно, сериозно ви казвам.
Когато приключиха, им доставих удоволствието да ме гледат как лежа свит на кълбо на пода, докато излизаха. Сигурно можех да се надигна, но ако го приемеха като сигнал да започнат отново, не бях сигурен дали нещата нямаше да станат смъртоносни.
„Точно като едно време, а, Лайош?“
„Добре ли си, шефе?“
„Във всеки съществен смисъл, да“.
Станах, което отне много време и не беше никак забавно. Трябваше да използвам стената за опора и да се изтласквам нагоре по нея, а после, след като успях, са подпрях на нея. Хубава стена. Добра стена. Тази стена бе новият ми най-добър приятел.