Дишането болеше. Също така и някои други неща, макар и не толкова, колкото щяха да заболят по-късно. И треперех, разбира се. Винаги треперя, след като съм преживял нещо възбуждащо, все едно какво изпитвам към него.
„Някаква идея за какво изяде боя?“
„Една. Ако съм прав, значи може би си е струвало, просто за да го разбера“.
„Някой ден, шефе, хайде да си поговорим как да се научиш да правиш неща, които не включват да те бият и да те ритат“.
„Добър план“.
Радвах се, че съм в стаята — която можеше да е някоя неизползвана гардеробна или нещо такова — вместо навън в коридора, защото не исках да мине някой и да ми задава въпроси. Или още по-лошо, да прояви съчувствие. Лойош грижливо отбягваше съчувствието. Познава ме.
Исках да ида някъде да ми превържат пукнатото ребро. Някога да сте имали пукнато ребро? Избягвайте го, ако можете. Ходенето боли. Дишането боли. Не кашляйте. И в името на всяко ваше любимо божество, дори не помисляйте да кихате. А ако ме разсмивате, ще ви убия. По-късно.
След като оправих малко болезнения си дъх, се оттласнах от приятеля ми стената и съжалих.
„Сега накъде, шефе?“
„Не съм сигурен. Не мога да реша дали трябва да изчакам ден-два, докато отоците станат хубави и морави“.
„Да изчакаш…?“
„Мне, много е да хабим цял ден по козметика. Насам“.
Бавно излязох в коридора, след това спокойно завих на ъгъла и оттам тръгнах полекичка. Изобщо не болеше толкова, колкото щеше да боли утре. Докато вървях, сърцето ми се поуспокои. Езикът ми току опипваше един поразклатен зъб, но не мислех, че ще го загубя. Най-лесно се изплъзваш от ударите в лицето, ако нямаш нищо против вратът ти малко да се отплесва.
Малкото хора, покрай които минах — Господари на дракона — ми хвърляха погледи и грижливо извръщаха очи настрани, уж безразлични. След много, много дълго време се добрах до дългото тясно стълбище, което търсех. Беше много, много дълго наистина, особено сега. Тръгнах нагоре, като използвах времето да съставя план. Знаех какво точно искам да направя — исках просто да огладя нюансите. Планирането ме разсея. Не беше прекалено лош планът.
Този път почуках. Чух едно отривисто „Влез!“ и влязох, изведнъж осъзнал, че можеше да я няма и че можеше да съм изкачвал всички тези стъпала за нищо. Щеше да е хитро, ако бях премислил всичко това предварително, нали?
Тя вдигна очи, щом влязох, и каза:
— Какво… — После замълча и ме огледа внимателно.
— Мислех си дали да не изчакам един ден, за да можеш да видиш резултатите в целия им блясък.
— Това око ще се подуе и ще се затвори — каза тя.
— Предполагам.
— Не може да са били джерег. Щеше да си мъртъв.
— Не бяха джерег.
— Знаеш ли кой?
— Да.
Тя се намръщи.
— Игрички ли ще си играем?
— Не знам. Дойдох, за да разбера точно това.
— Ако имаш въпрос, Влад, просто го задай.
— Ти ли ги прати?
Изглеждаше стъписана. Мисля, че беше стъписана, каквато и трябваше да е, все едно дали бе виновна, или не. Мина през разни лицеви тикове и каза:
— Що за игра ми играеш?
„Тази, където губя, ако знаеш правилата“.
— Никаква игра. Просто искам да знам твои хора ли бяха.
— Дракони ли бяха?
— О, да. Гвардията Феникс.
— И мислиш, че аз съм ги пратила?
— Мина ми през ума. Рекох да те попитам дали си ти. И ако да, защо не, не знам, не ми прати бележка вместо тях.
— Не съм ги пратила аз.
— Добре.
— И мисля, че го знаеш — добави тя.
— Аз…
— Което ме кара да се замисля какво се опитваш да постигнеш, като ме обвиняваш.
— Не те обвинявам.
— Добре. Като ме попита.
Гледаше ме внимателно. Подозрително.
Свих рамене, което се оказа грешка.
— Какво можех да си помисля? Започвам да задавам досадни въпроси за теб и в следващия момент…
— Какви въпроси си задавал за мен?
— За внезапното ти издигане в Главнокомандващ, разбира се. Защо се случи, какво има зад това. Ти не пожела да ми кажеш, тъй че…
— Нищо няма за казване.
Дадох й кратко описание на почвените обогатители. Май не остана впечатлена от познанията ми в земеделието.