— Вярвай каквото си искаш — каза.
Беше добре, че имам разрешение, но се въздържах да й го кажа.
— Както и да е — казах й. — Ако целта на това беше ти или някой друг да ме накара да престана да ровя в това, няма да се получи.
— Не ме интересува…
— Да не говорим, че ако нямаше нищо за ровене, защо някой ще ме пребива заради това?
— Сигурен ли си, че е заради това?
— Изглежда добро предположение.
— Но всъщност не знаеш.
Изсумтях презрително.
Тя понечи да каже нещо, спря, пое си дъх и бавно издиша.
— Добре. Ще предположим, че си прав.
— Благодаря.
Пренебрегна сарказма ми и заяви:
— Нямам никакво участие в това.
— Добре. — Все още изглеждаше мнителна, сякаш не вярваше, че искрено съм допуснал, че може да е замесена. Тя е дракон. Това не означава автоматично, че е идиот. Освен това е прекарала доста години в джерег. — Значи действаха без твое знание. Защо? Какво е това, което всеки Господар на дракона знае, и не искат един жалък източняк да научи?
— Откъде да знам?
Погледнах я. Аз също не съм идиот.
Тя въздъхна.
— Има неща, които не ми е позволено да ти кажа.
— За тази част се досетих. Това, над което работя, е, че, бас слагам, има неща, които би могла да ми кажеш, ако искаше. Неща, които биха могли да помогнат на Алийра. Неща, които биха могли да обяснят защо преди малко ми се разклати един зъб. Неща, които…
— Млъкни.
Млъкнах и изчаках.
Гледаше покрай мен. Оставих й време да помисли.
— Не е лесно — рече тя. — Лоялността ми е раздвоена. Не мисля, че съществуват правилни отговори.
Кимнах и пак изчаках.
— Добре. Ще ти кажа само едно: нейно величество не е много щастлива от всичко това.
— Ноуратар. Главнокомандващ. Ваше височество. Каквото там се очаква да те нарека. Това го схванах сам.
Кимна, като продължаваше да гледа някъде покрай мен. Имах чувството, че не съм там.
— Приятелството й с Мороулан е много старо, знаеш.
— Мороулан? Как се вмества Мороулан в това?
Погледна ме. На лицето й се четеше учудване. После каза:
— Все забравям колко много не знаеш.
— Тъй си е. Нещо против да ме просветиш?
— Искаш урок по история?
— Не. Не искам. Наистина, ама наистина не искам. Мисля, че по-скоро бих изтърпял още един бой. Но ако ми е нужен един, за да разбера какво става, тогава просто ще седна тук и ще го изтърпя.
Тя направи усилие да се усмихне.
— Мисля, че можем да го прескочим. Засега.
Виждате ли? Богинята ми ме обича.
— Добре, какво трябва да зная? Което можеш да ми кажеш.
Тя се поколеба, след това думите излязоха бързо:
— Когато ме помоли да стана Главнокомандващ, тя изтръгна две обещания. Едно от тях нарушавам сега, като говоря с теб. Другото е, че Алийра ще избяга.
— Ще избяга — повторих.
Тя кимна.
— Вярвам, че Алийра не знае за това?
— Правилно.
Въздъхнах.
— Добре. И императрицата е, както казваш, прероден Феникс?
Очите й се присвиха.
— Какво точно…
— Извинявай. Това беше неуместно. Да си глупав не означава, че си упадъчен.
Тя каза много натъртено:
— Не смятам, че нейно величество е глупава.
— Да, предполагам, че не е. Всъщност това показва колко е умна.
— За какво говориш?
— Една глупава личност може да прави само определени, ограничени видове грешки. Кръгът грешки, достъпни за един умен човек, е много по-широк. Но за онзи, който знае колко е умен в сравнение с всеки друг, възможностите за истински идиотизъм са безгранични.
— Влад…
— Ноуратар. Никога, ама никога, Алийра няма да се хване на това. Да избяга означава да се признае за виновна. Помисли си.
Тя понечи да възрази, спря и се намръщи. Оставих я да го схване. Не би трябвало да отнеме много време.
— Прав си — рече тя.
— Мда.
— Трябва да говоря с императрицата.
— Добра идея. Имаше цял план, нали?
Кимна. Изкусен бях да се изсмея, но щеше да ме убие. Освен това не беше толкова смешно.
— Добре — казах й. — Ще се оттегля от пътя ти. Това изяснява някои неща, но за съжаление не ми помага. Но поне се убедих, че не ти си заповядала онези дракони да ме нападнат.