— Напротив. — Тя присви очи. — Потенциално ти помага много.
— Как?
— Ако разкриеш каквото ти казах…
— О, я стига, Ноуратар. Знаеш, че няма да направя това.
— В такъв случай ти печели нещо друго: съюзник — изсумтя тя.
— Ти?
— Да. Всичко, което мога да направя, без да предам нейно величество.
— Хм. Това ще излезе малко като „Ще тичам по всички задачи, които поискаш, стига да не се налага да ставам“. Все пак признателен съм за предложението и ще го имам предвид.
— Имай го.
И тъй, резултатът. Разкрил бях скритото и бях открил голямата тайна, и бях превъртял ключовия камък, и вече ми оставаше само нищожната, маловажна малка подробност да измисля какво да направя по въпроса. Великолепно. Опитах се да изровя част от речника, който бях понатрупал в кратката си служба като пехотинец, но тези умения трябва да ги поддържаш или ги губиш.
Тъй че — обратно към началото. Трябваше да изчакам Кийра да събере някаква информация и да изчакам Крейгар да понаучи няколко подробности за Лявата ръка. Междувременно…
— Влад?
— Мм?
— Попитах има ли още нещо.
— О, извинявай. Не. Благодаря ти.
Кимна ми и си тръгнах. Ако орисниците ме обичаха, щях да се върна жив до стаята си и Кийра щеше да ме чака там. Върнах се, не ме чакаше — преценете го както намерите за добре.
Разтоварих няколко фунта железарии до леглото и се проснах на него. Чувствах се чудесно около десет секунди, след това постепенно започнах да усещам всеки оток поотделно. Веднъж, преди много време и в съвсем друга част на света, бях свалил амулетите си, за да направя простичко заклинание и да се отърва от разни болежки. Оказа се грешка по две причини: за малко да ме убие и даде възможност на Лойош да каже: „Казах ти аз“. Готов бяха да рискувам с първото, но предпочитах да ме боли, отколкото да понеса второто.
Не заспах, но за да разсея ума си от това колко ме боли, прекарах известно време в съжаление, че няма някой, който да ми донесе нещо за ядене. Лойош засече мисълта и направи някакво предложение, което отхвърлих. Не бях чак толкова гладен.
„Шефе, имаме ли план?“
„Ще имаме“.
„О, добре. Много по-добре се чувствам, когато имаме план“.
„В такъв случай може би ти да го предложиш този път. Стига да не включва умряла текла“.
„Разделение на труда, шефе“.
„Мда, все го забравям. Разделение на труда. Аз съставям плановете, а ти им се смееш“.
„Точно“.
Затворих очи, за да се съсредоточа по-добре върху всичко, което болеше. Не, не знам защо ги правя тези неща. Стига сте питали.
След малко чух чукане на вратата и почти след миг Лойош съобщи:
„Кийра е“.
Това му се вика добра новина в добър момент.
— Моля, вкарай крадливата си и крайно желана особа вътре — извиках й.
Вратата се отвори и тя влезе. Изглеждаше притеснена.
— Чух, че са те били.
— Как го чу? Има ли още като тебе, дето са го чули?
Погледна ме с укор.
— Извинявай.
Седна на ръба на леглото и ме огледа внимателно. Лойош прелетя до нея и тя го почеса разсеяно под брадичката, докато ме оглеждаше.
— Доста добре са се потрудили — каза след огледа.
— И аз така мисля. Ще ми кажеш ли сега какво научи?
— Точно каквото очакваше да науча.
Сърцето ми прескочи един удар. Да, очаквал го бях. Но всъщност, мм, не го бях очаквал.
— Подробности?
— Меморандум от заседание, свикано от нейно величество, за да се обсъди клането в Тирма.
— И?
— Списъкът на присъстващите включва представителите на джерег.
— Това обичайно ли е за нещо такова?
— Не.
— Добре. И представителите са казали?
— Нищо записано.
— Тогава…?
— Много ли те ритаха по главата?
— Да, между другото.
Изсумтя отвратено, после доизсумтя:
— Добре де, отгатни го все пак.
— Представителите на джерег е нямало да са там, освен ако не са искали да чуят нещо или да уведомят императрицата за нещо.
— Да.
— Което и в двата случая означава, че джерег имат пръст в това.
— Което ти знаеше.
— Подозирах го. После второто бе потвърдено от… ъъ, не бива да го казвам.
— Добре. Защо?
— Защо какво?