— Защо са намесени джерег?
— По две причини. Не мога да говоря за едната и не е нужно да говоря за другата.
— Защо да не е нужно? Какво имаш предвид?
— Кийра, и теб ли са те били напоследък?
Очите й се присвиха и тя се съсредоточи.
— О. Мислиш, че всичко това е заради теб?
— Винаги мисля, че всичко е заради мен. Когато греша, изглеждам глупав. Когато съм прав, все още съм жив, за да изглеждам глупав.
— Малко трудно е за вярване.
— Защо?
— Замисляне на избиване на селяни, въвличане на императрицата в…
— Не, не. Не смятам, че това е заради мен. Просто им е дало възможност.
— Аха. Имаш предвид не проблема, а решението.
— Да.
— Ясно. Джерег знаят, че ако Алийра е в беда, ще го разбереш, ще се върнеш и те ще могат да те хванат. Правели се нещо друго, замесвайки императрицата, и просто са се вкопчили във възможността да те вкарат в него.
— Горе-долу. Познавам ги джерег. Много ли преувеличено изглежда?
— Не — отвърна тя без колебание.
— И на мен не ми изглежда.
— Имаш ли идея как да се справиш с това?
— Една. Да кажа на императрицата.
— Влад, знаеш ли какво ще стане, ако го направиш?
— Нещо доста неприятно за дома Джерег. Не ми пука.
— А за Империята?
— И за нея не ми пука.
— А за Зерайка?
— На нея, да не би да й пука колко неприятно е това за Алийра?
— Да.
— Престани, Кийра, преди да си ме трогнала до сълзи. О, чакай, не, това е от боя, който изядох, защото задавам въпроси колко точно й пука.
— Не мисля, че боят е за това.
— Аз също. Мисля, че беше, защото се смята за невъзпитано източници, които също тъй са джереги, да ходят и да задават въпроси за Главнокомандващия.
— Може би.
— Имаш друга идея?
— Не. Просто усещане.
— Усещане.
— Боят. Усещам, че нещо тук не е наред. — Отворих уста за неизбежната реплика, но тя ме прекъсна. — Не, слушай, Влад. Говоря сериозно. Опитай се да възстановиш последователността в главата си.
— Не е толкова трудно. Задавах въпроси за Ноуратар и…
— На кого?
— А? Ами, на Ноуратар, първо. И на Коути. И на един слуга в Двореца, който пръв ми каза, че Главнокомандващ вече била Ноуратар.
— И?
— Не е ли достатъчно?
— Е ли? От кого са чули за това тези дракони?
— Допускам, че от теклата. Или косвено от теклата.
— Точно това ме притеснява. Как според теб са го чули?
— Текла го изклюкарства на някой от приятелите си, някой Господар на дракони го чува и…
— Кога си чувал дракон да слуша клюки на текла?
Свих рамене, при което болката се изстреля от реброто ми чак до другото рамо.
— Добре де, тогава теклата го съобщава на някого, тоест предава го по веригата.
— Кога говори с този текла?
— Вчера.
— Не мислиш ли, че е прекалено бързо?
— Кийра, тези неща се правят бързо.
— Не казвам, че е невъзможно. Просто съм подозрителна.
— Защо? Какво мислиш, че се е случило?
— Много бих искала да разбера.
— Ако ми предлагаш да го проучиш заради мен, знаеш, че няма да ти откажа.
— Не съм сигурна — каза накрая. — Искам да кажа, че не искам да го проуча, а да го разбера.
— Знам го това.
— Е, някакви идеи?
— Предавам се. Хич ме няма откъм идеи.
— Влад…
— Виж, все пак мисля, че беше точно това, което изглежда. Как мога да разбера дали е било друго?
— Като работиш с мен.
Въздъхнах.
— Добре, да допуснем, че си права. На първо място, ако боят беше послание да не разследвам Главнокомандващия, тогава посланието не беше предадено добре, защото нямам представа за какво е.
— Мисля, че можем да допуснем, че не са ти казвали да не помагаш на Алийра.
— Звучи съвсем допустимо.
— Какво друго си правил, което би могло да подразни някого?
— Криех се от джерег. Знаеш колко мразят това драконите.
— Знам. — После каза: — Не, чакай малко.
— Кийра, ако драконите почнат да се интересуват от работата на джерег…
— Влад, защо мислиш, че са били дракони?
Въздъхнах.
— Всички ме питат това. Главно защото ако бяха джерег, щях да съм мъртъв. А ако бяха орка, щях да съм спечелил.