— Мътно светване. Изобщо не бях чувал този евфемизъм досега. Много е, мм, ярък.
Тя сви рамене.
— Фактът, че трябва да е моргантско, те защитава. Не е ли забавно?
— Смея се вътрешно. Смеенето външно твърде много боли.
Тя се намръщи съчувствено и попита:
— Нещо счупено?
— Не. Пукнато ребро, мисля.
— Дай да го превържа.
— Можеш ли?
— Човек научава по малко от всичко с времето. Свали си ризата.
Надигнах се без помощ, но ми помогна със свалянето на ризата.
Когато една кама падна изпод лявата ми мишница, се престори, че не е забелязала. Също тъй се престори, че не забеляза разни неща, стегнати на кръста ми. Натисна отеклото и когато изсъсках, кимна замислено като истински знахар. Каза, че скоро щяла да се върне, и телепортира. Върна се скоро — след по-малко от минута — с руло превръзки.
Отказах помощта й за ставането, и аз не знам точно защо. Вдигането на ръцете болеше много. Процедурата със стягането на реброто изобщо не беше забавна, но след това се почувствах по-добре и дори се сетих да й го кажа. Тя отвърна:
— Бих ти дала разни указания какво да правиш и какво не, но всъщност не ги знам, освен тези, които ще пренебрегнеш, и тези, които неизбежно ще изпълниш, тъй че просто да се престорим, че съм ги дала.
— Можеше да се престорим и че правим онази част, когато ми натисна пукнатото ребро.
— Тогава как щеше да ми се довериш да те превържа? Дай сега да се върнем към разплитането на тази бъркотия.
— Не съм сигурен дали точно сега мога да мисля за нещо друго, освен да дишам правилно, но съм готов да опитам.
— Ако свалиш този амулет за минутка, мога да…
— Не, благодаря.
— Както кажеш. И тъй: защо са те пребили хора, преструващи се на Господари на дракона?
— Преструващи се?
— Да.
— Ти май си ужасно убедена в това.
Кийра сви рамене, както тя си знае — намекнато по-скоро с кривване на устната, отколкото с движение на раменете, — и отвърна:
— Няма да кажа, че може да греша. Защото не мисля, че греша.
— Значи мислиш, че е Лявата ръка?
— Биячи, наети от тях, да. Поне това е първото, което ми идва наум.
— Но защо?
— За да те накарат да направиш нещо, което иначе не би направил. Какво направи?
— Отидох при Ноуратар и използвах случилото се, за да изтръгна малко информация от нея.
— Каква информация? О, добре. Няма да ми кажеш.
— Предпочитам да не ти казвам. И тя не искаше да ми каже.
— И?
— Ако ти кажа…
— Никога, изобщо, няма да мога да разбера източняците.
— Какво, че имаме скрупули?
— Не че ги имате. Къде ги държите.
Сетра щеше да разбере много добре, но си премълчах.
— Тъй че, все едно, ето го отговора ти: успях да получа от Ноуратар информация, която иначе нямаше да получа.
— А Лявата ръка те познава достатъчно, за да предвиди, че ще го направиш, така ли?
Понечих да отрека, но спрях, помислих и отвърнах:
— Не е невъзможно всъщност. Но е малко страшничко, ако е така. Помисли колко много може да знаят, колко последствия, колко възможности.
— Може би. Но знаеш ли, не е задължително да са знаели, че ще го направиш. Достатъчно е да са знаели, че би могъл да го направиш.
— Достатъчно за какво?
— Влад, разбирам, че може да не обръщаш внимание на това, което казвам, но би трябвало да обръщаш внимание на това, което ти казваш, не мислиш ли?
— Кийра, знаеш, че те обичам. Но се заклевам във всичко, което презирам, че щях да те ударя по главата със стола, ако можех да го вдигна точно в момента. Моля те, просто обясни! Моля те!
— Преди малко каза, че след побоя си накарал Ноуратар да ти каже неща, които иначе е нямало да ти каже.
— Е, и? Как ги облагодетелства това?
— Лявата ръка, Влад. Какво правят те?
— Незаконна магия. Устройства, с които комарджиите да мамят. Разбиване на заклинания, които предотвратяват подслуш… О!
— Да.
— Значи слушат.
— Най-разумно е да го допуснем.
— Ноуратар ще ме убие.
— Това не ме интересува много — каза мило Кийра. — Притеснява ме кого другиго може да убие.