Изпъшках.
— Може би не. Може би го направиха точно затова. Не мога да пренебрегна възможността да са ме набили просто за да ме набият.
Тя се засмя. Не мислех, че е смешно, но никога не знаеш какво ще разсмее Кийра.
— Бих помогнала, разбира се. Но преченето на други хора не ми е дарба.
— Не е дарба, Кийра. Придобито умение е.
— Значи така и не съм го придобила.
Много неща можех да кажа по въпроса, но нито едно нямаше да се приеме добре.
— Случайно да знаеш някои места на тяхна дейност?
— Две от по-очебийните. Има един дюкян за магически продукти на Локууд, западно от пазара. Виждала съм ги да влизат там и да излизат след няколко часа. И има един тенекеджия на Денсел, който трябва да има и други източници на приход, и знам, че не е джерег — в смисъл нашият джерег. Но дай ми ден-два да видя дали ще мога да открия още, за да имаш хубав списък, от който да избереш.
— Благодаря ти още веднъж.
— Имаме общи приятели — каза тя.
— Да.
— А сега, щом няма да свалиш амулета…
Спря и ме изгледа питащо.
— Няма — казах.
— Тогава мисля, че трябва да дойдеш с мен.
Погледнах я подозрително.
— Къде?
— Две стълбища по-надолу.
— Защо?
— Довери ми се.
При това положение просто нямах избор. Посегнах за ризата си, но тя каза да я оставя, тъй че препасах колана със сабята и Лейди Тилдра, загърнах се с наметалото и се почувствах доста странно — с наметало и без риза.
Слязохме до наземния етаж, излязохме навън по покрита с лозници каменна пътека, заобиколихме сградата, влязохме някъде и заслизахме по друго стълбище. Замириса ми на нещо гнило и остро — почти ужили носа ми — и смътно познато.
— На какво мирише?
— На сяра.
— Уф, това не предвещава нищо добро.
— Довери ми се.
Най-сетне се озовахме в нещо, което приличаше на голяма пещера, макар че някои от стените бяха гладки. Тук-там имаше статуи на невероятни зверове, от чиито усти бълваше пара. В средата имаше голям басейн и паравани около него. Кийра ме отведе до един от тях. В него беше забодено малко зелено флагче, обърнато надолу. Тя го извади и го забоде от дясната страна, обърнато нагоре.
— След теб — подкани ме.
Минах покрай паравана и тя го дръпна зад мен. Спрях пред малък басейн. Миризмата на сяра беше много силна, а водата бълбукаше и вдигаше тежка пара.
— Влизай — каза тя.
— Защо?
— Утре ще те боли по-малко.
— Сериозно?
— Или ще се свариш. Едното или другото. Може би и двете. Влизай.
Понечих да възразя, отказах се, свих рамене и смъкнах наметалото.
— Ще се обърнеш ли с гръб?
— Няма.
Смъкнах ботушите и гащите с толкова достойнство, колкото можах. Болката разсея притеснението.
— А превръзката? — попитах.
— Не я махай. Ще я сменя, като излезеш.
Лойош и Роуца се оплакаха от миризмата и отлетяха възможно по-далече от водата. Не можех да ги укоря.
Първата ми реакция бе, че наистина ще се сваря. Но трябваше или да се натопя, или да стоя гол пред Кийра, а предпочитах да боли, отколкото да изглеждам нелепо.
Много пареше и вонеше ужасно. Адски се надявах да се окаже достатъчно полезно, за да си е струвало.
Кисненето в гореща бълбукаща вода е странна работа: първият допир те изгаря, после откриваш, че можеш да го изтърпиш, а след това, след десетина минути, отново става нетърпимо горещо. Нямам представа защо е така. Знаех само, че искам да изляза. Кийра обясни, че ако изляза, ще ме бутне отново, а не смятах, че съм в състояние да й попреча. Лойош смяташе, че всичко това е много смешно.
Постоях така още пет-шест минути, после Кийра извади отнякъде кърпа и рече:
— Би трябвало да е достатъчно.
Станах и се увих в кърпата.
— Колко магьосници трябват, за да се държи всичката тази вода толкова гореща?
— Николко. Естествена е.
Погледнах я да видя дали не се майтапи, но не можах да разбера, тъй че се отказах.
— Как се чувстваш? — попита тя.
— Попарен.
— Това ясно.
— Но не е зле всъщност.
— Хубаво. Чух някъде, че източняците не можели да понесат толкова горещина — сърцата им се пръсвали. Но не го вярвах.
Зяпнах я. Усмихна се мило. Поклатих глава и реших да не мисля много за това.