Мъчех се да вървя, все едно че не съм пострадал. Помагаше да не се чувствам толкова мишена, въпреки че май няма много логика в това — всеки убиец, който си струва торбата с пари, бездруго щеше да приеме, че съм във върхова форма, преди да направи ход.
Спрях точно зад вратата на крилото, което щеше да ме отведе към Двореца. Не забелязах някой да ме наблюдава. Това не доказва, че нямаше такъв, но съм доста добър в забелязването на такива неща, когато гледам. Номерът е да не забравяш да гледаш.
„Сега накъде, шефе?“
„Трябва пак да видя Коути. Веднага“.
Пауза. След което: „Извинявай, шефе“.
„Мда. Някакви идеи как да стигна там, без да привлека тълпа? Мразя да повтарям номер. Освен това не мисля, че джерег ще се хванат два пъти на едно и също“.
„Знаеш, че ме няма много с идеите, шефе“.
„Трябва да видя Коути и не искам да насоча някого натам. Всичко, което можеш да се сетиш…“
„Вървиш малко, докато се увериш, че си забелязан, откриваш кой те следи и го убиваш?“
„Ще обмисля този вариант“.
Като оставим настрана предложението на Лойош, не ми дойдоха наум някакви велики идеи, тъй че продължих с традиционното опитване да се отървеш от някого в тълпа, като редуваш това с пусти улици и много завои, за да можеш да видиш дали всъщност някой те следва. Това може да е много ефективно с един преследвач. С двама или повече, които държат връзка, не е толкова благонадеждно. Но държах Двореца от дясната си страна, което имаше допълнителното предимство, че бях до голяма степен недосегаем за всеки, който се опита да ме свали, особено с моргантско оръжие.
Изкарах два часа в това упражнение, като спрях само да си взема хляб и наденичка от един уличен продавач. Когато бях почти сигурен, че не ме наблюдават, се шмугнах през крилото на джегала, защото там има хубав жив плет, и стигнах до каретите. Лойош и Роуца останаха навън, кръжаха и си отваряха очите. Смених каретата близо до Център Брийсан и дадох адреса на Коути.
11.
Лорд Карвър, понастоящем в крилото на йорич в очакване на екзекуция, е отказал да говори пред комисията. Можем обаче основателно да заключим, че основният му мотив е бил финансов. Ясно е, както от изграждането на военна сила от Зерайка 239, така и от онова, което може да се нарече пропагандни усилия, започващи от Зерайка 249, че опитът да се отцепи е бил планиран от доста време. По-малко сигурното е, че е очаквал подкрепа от графиня Сайсера и бароните Хайхолд и Делора. Дали наистина е очаквал такава подкрепа, какви са били основанията му за подобни очаквания и защо тази подкрепа не е получена, е извън обхвата на настоящото разследване, но все пак трябва да отбележим, че ако наистина бе получил такава подкрепа, възможността за успех на въстанието му щеше да е значително по-голяма.
Слязох на няколкостотин крачки от къщата по-далече, за да можем с Лойош и Роуца да огледаме за последно. Изглеждаше чисто, тъй че тръгнах натам. Влад Ноуратар беше отпред и подхвърляше във въздуха топка с ракетата за найбол. Много се беше се съсредоточил, но накрая ме забеляза, спря и се поклони колебливо.
— Добра среща, сър — казах му и го удостоих с най-изискания си поклон. Той се ухили и лицето му грейна. Вратата се отвори и Коути застана на прага. — Добра среща и на вас, мадам.
— Не очаквах да те видя толкова скоро — каза тя и ме погледна все едно не знаеше дали да се зарадва, или притесни.
— Възникнаха някои неща. Въпроси. Имаш ли време да поговорим?
Беше по обед. Малко по-надолу по улицата един текла поливаше градината пред една къща. Две деца вървяха към нас, следвани от отегчена гувернантка.
— Влизай — каза тя. — Прибирай се, Влад.
Момчето се шмугна покрай нея. Лойош и Роуца кацнаха на раменете ми в момента, в който прекрачвах прага. Като чу плясъка на крилете, Влад Ноуратар се обърна и очите му се ококориха.
„Проклето парадиране“.
Нещо като кикот прокънтя в главата ми.
Коути попита искам ли бренди. Исках. Тя ми наля, наля нещо и на себе си. На Влад даде като че ли чаша вино, смесено с вода. Той се настани в един голям стол и зачака, готов да участва пълноценно в разговора. Чувал бях израза „Не знаех да се смея ли, или да плача“, но до този момент не му бях обръщал много внимание.
Добре, както и да е.
— Хубаво е, че те виждам — каза Коути.
— Какво ти е на лицето? — попита Влад Ноуратар.