— Биха ме.
— Кой?
— Кои — поправи го Коути.
— Не съм съвсем сигурен — казах.
— Ще го разбереш и след това ще ги набиеш, нали?
Поколебах се. Но пък когато се колебаеш, винаги можеш да заложиш на искреността.
— Ако имам възможност, да.
Той кимна и като че ли се канеше да ме попита още нещо, но предполагам, че на Коути не й хареса насоката на разговора, понеже каза:
— Та какво има?
Помъчих се да измисля как да го изразя.
— Защо винаги се оказвам в положение да трябва да разбера какво става и никой не иска да ми каже нищо?
— Не очакваш наистина точно аз да отговоря на това. — Произнесе го като твърдение.
— Да, не очаквам.
— А какво тогава?
Беше с маслиненозелена рокля с бяло късо елече с дантела и връзки отпред. Няколко гънки от бялата й риза се показваха от яката, а ръкавите бяха широки и бухнали. От онези неща, дето пръстите те сърбят да ги развържеш. На този фон косата й изглеждаше особено черна. По дяволите, все едно.
— Можеш ли изобщо да ми кажеш нещо за, ъъ, какво твоите хора, твоята група правят във връзка с това клане?
Веждите й се събраха. Изглеждаше искрено озадачена.
— Влад, никаква тайна няма около това. Ние агитираме, откакто се случи, и…
— Публично?
— Разбира се.
— А тайно?
— Не разбирам какво имаш предвид. — Каза го все едно наистина не разбираше. Замълчах и тя добави: — Вероятно би могъл да ми дадеш някоя идея защо трябва да го знаеш.
— Хм. Част от това не мога да ти го кажа.
Очите й за миг заискриха, също като някога.
— Обясни ми как се връзва това с онова, дето го каза: как трябвало да знаеш разни неща, а никой не искал да ти каже нищо.
Усетих, че се усмихвам.
Влад Ноуратар държеше чашата с две ръце и ме наблюдаваше иззад ръба й. Зяпали са ме много по-страшни типове и не са ме изнервяли толкова. Покашлях се и казах:
— Всичко се връзва с всичко останало.
— Ясно, ще започнем с великите обобщения — каза Коути. — Добре, давай.
Потиснах ръмженето.
— Джерег кроят нещо голямо и гадно. Работят с орка. Не знам как вълненията сред текла и източняците ще се вместят в това. Може да подействат срещу това, което правят те, и тогава групата ви ще се окаже мишена. Или може да са в тяхна полза, при което излиза, че ще им помагате.
— Влад, не знам откъде ти е хрумнало, че можем да контролираме обществено вълнение. Не можем. В деня, в който се окаже, че можем, ще живеем в съвсем различен свят.
— Хм. Добре, да речем, че съм съгласен с това. Не мисля обаче, че джерег ще са съгласни.
— Благодаря за предупреждението. Ще го предам.
— Хубаво. Но всъщност не целях точно това.
— А какво целиш?
— Опитвам се да разбера какво ще се случи, как ще реагират джерег, как Империята ще реагира на това и как аз трябва да реагирам на Империята.
— Желая ти късмет.
— Давя се в дълбините на съпричастието ти.
— Влад…
Въздъхнах.
— Добре де, няма повече.
— Просто не знам какво мога да ти кажа и да ти помогне.
— Очакваш ли бунтове?
— И аз бих искала да знам. Хората са достатъчно разгневени. Правим всичко, което можем, за да ги спрем, но…
— Да ги спрете?
Тя примига.
— Разбира се, Влад. Един бунт няма да постигне нещо, освен да счупи няколко глави.
— Хм. Май ще се наложи да преоценя нещата.
— Това проваля ли плана ти?
— Не чак толкова. Не бях стигнал чак до план.
Кимна. Познаваше начина ми на работа не по-зле от всеки друг. По-добре от всеки друг.
— Не сме единствената група, която работи в Южна Адриланка и сред текла, ако случайно не знаеш.
— Хм. Всъщност не знаех.
— Има поне шест независими организации.
— Сериозно? Добре. Какво би станало, ако всички се съберете?
— За да направим какво?
— А, това не знам.
— Ако се обединим, няма да се получи нищо. След като имаме противоположни идеи какво да правим, „обединяването“ едва ли би постигнало нещо голямо, нали?
— Добре, добре. Нямах предвид да постигнете нещо. Какво кроят другите групи?
Тя завъртя очи.
— Различни неща. Някои от тях ще внасят петиции до Империята. Някои организират изпращане на храна и пари за оцелелите в Тирма. Някои организират походи с настояване Империята да разследва. Някои насъскват хората към индивидуални актове на насилие срещу имперски представители. Някои…