Така. Интересна ситуация.
Решението, разбира се, си дойде само, още повече че не бързах. Ако по някаква причина не можете да говорите с някого психически, има едно жизненоважно средство, без което никога не бива да оставате: хартия и молив.
„По задача ли тръгвам?“
„Да. Освен ако не може да го направи Роуца“.
„По-добре аз. Бързаме ли?“
„Само защото ще умра от скука, докато се върнеш“.
Надрасках бележка и му я връчих. Стисна я в ноктите си и излетя. Клекнах и зачаках. Не мърдах. Типът, когото наблюдавах, също не мърдаше. Запълних времето си с опити да разбера дали го познавам и ако да, откъде. Изглеждаше ми смътно познат. Можеше да съм го наемал за нещо някога. Или можеше просто да съм го виждал на…
„Здрасти, Влад. Търсил си ме“.
Чух гласа в същия момент, в който усетих пукването от изместения въздух. Не че съвсем подскочих или изпищях. Щях да го изгледам свирепо, но беше моя вина, че не бях казал на Лойош да ме предупреди, тъй че просто го изгледах свирепо и казах:
— Здрасти, Деймар. Бих искал една услуга от теб, ако не си много зает.
Рееше се, скръстил крака, на около три стъпки над земята. Лесен трик и така и не мога да си обясня защо си мисли, че може да е впечатляващо. Може би просто си мисли, че е удобно, но не изглежда удобно.
Познаваме се от, а бе от години. Висок, мургав и Господар на ястреба, с всичко, което подсказва това. Ако на вас не ви подсказва нищо, ще го изредя точно: суетен, дразнещ, много добър в това, което прави, и абсолютно безразличен към всичко, което би могло да става около него, освен ако не възбужда точно неговия интерес. Добре е да познаваш хора като Деймар дори това да значи да се примиряваш с хора като Деймар. Но стане ли въпрос за бъркане в нечия глава, няма по-добър. Прибягвал бях до уменията му в миналото и ще прибягвам пак, стига да не го изкормя някой ден.
— Виждаш ли онзи тип там? — казах му.
Той погледна.
— Не.
— Виж пак. Ей там. Не, там, където ти соча. Точно зад ъгъла откъм вратата.
— Аха. Да. Какво прави той?
— Същото като мен. Въпросът е, за кого го прави?
— Да го попитам ли?
Вдишах дълбоко и издишах.
— Нямах предвид точно това.
— О. Имаш предвид нещо по-агресивно?
— Да.
Помълча, после каза:
— Носи защита.
— Значи ли това, че не можеш да се вмъкнеш?
Погледна ме все едно се опитваше да разбере дали не се шегувам. После отвърна:
— Не.
— Добре, но искам той да не разбере какво е станало.
Което ми спечели нов кисел поглед. Но пък и аз точно затова го казах.
Знам, знам. Не е хубаво да дразниш някой, който ти прави услуга. Вероятно не е и умно дори. Но ако познавахте Деймар, щяхте да разберете. А и това му даде повод да се изтъкне — нещо, заради което живее.
Не, това не е честно. За него не е изтъкване, а възхищение към онова, което върши… шанс да приложи умението си, да прави това, което му подобава. Мога да го разбера. Същото съм изпитвал и аз при подготовката да светна някого. Не самото убийство, а подготовката: онова усещане, че всичко действа както ти си го предвидил, как умът ти надвишава себе си, как…
— Хванах го — каза Деймар.
Кимнах и попитах:
— И какво научи?
— Че е отегчен, че е тъп, че не се случва нищо и че се радва, че не се налага той да докладва.
— Хм. Да започнем с последното. Не се налага той да докладва?
— Не, просто помага на някой си Уиднър.
— И не знае на кого докладва Уиднър?
— Не.
Посъветвах богинята ми да си достави едно по-особено чувствено удоволствие, въпреки че не го изразих с ясни думи.
— Защо не иска той да докладва?
— Не мога да кажа точно. Просто останах с впечатлението, че тази, на която трябва да се докладва, не му харесва.
— Тази.
— Да.
— Аха.
Оттеглих съветите си към богинята демон.
Хм, това във всяко отношение бе интересно.
— Благодаря ти, Деймар. Беше ми изключително полезен.
— За мен винаги е удоволствие, Влад.
Последва съсък на събиращ се въздух и Деймар изчезна и ме остави сам с мислите ми, каквито там бяха.
Тази.
Щом Уиднър докладваше на „тази“, значи беше Лявата ръка на Джерег.