— А беше ли? В смисъл, какво беше направил, за да го ядоса?
Перисил сви рамене.
— Не знам. Както казах, по-дълбоките нива оставям на други. Но за мен това е справедливост. Да допуснем, че някой нещастен глупак текла открадне пиле от господаря си, защото е гладен. А някой могъщ орка скрои план да измами персонала си с половин заплата. Ако първият се отърве с два камшика, а вторият отиде на Звездата, е, това за мен е справедливост.
— Колко често се случва това?
— Не знам. Не се занимавам с подобни случаи. Те са свързани с традиционния закон, аз работя с едикти. По-често е обратното, предполагам. Има ли смисъл от всичко това, лорд Талтош?
— Просто съм любопитен. А ти си… странен.
— Никога ли не си виждал адвокат?
— Виждал съм, но само интересуващи се от пари.
— Аха. Ясно всъщност.
Станах.
— Извинявай, ще те оставя да работиш.
— А ти?
— Аз трябва да разсъждавам като джерег.
— Допускам, че ти е по-лесно, отколкото да разсъждаваш като адвокат.
— Съвсем малко по-лесно. О, още нещо. Десаниек. Къде мога да я намеря?
Очите му се присвиха.
— Защо?
— Не съм сигурен. Но нямам намерение да я убивам.
— Ако изобщо говориш с нея…
— Съмнявам се, че ще се стигне до това.
Той се поколеба за миг, после каза:
— Докато води разследването, ще работи в кабинета на Имперския съдия в Имперското крило.
— Как изглежда?
Отново се намръщи. Явно не му харесваше посоката, в която тръгна разговорът.
— Наистина — уверих го. — Нямам намерение да я убивам. Нито да я бия. Не знам какво ще направя, но е възможно накрая да й спася живота. Зависи как ще се разиграят нещата.
— Добре. Но не съм много добър в описването на хора.
— Кое е първото, което забелязваш в нея?
— Хм. Лицето?
— Нещо особено в начина, по който се облича или какво носи…
— Държи косата си прибрана нагоре и винаги носи игла в нея, с много малки диаманти.
— Благодаря. Би трябвало да е достатъчно. Не се притеснявай, нищо няма да й се случи.
Изнесох се от кабинета и се върнах на партерния етаж на Дома. Трябваше да помисля и трябваше да намеря къде да го направя. Отидох до крилото на йорич, зяпнах за миг скулптираното същество и се зачудих какво символизира, а накрая се оставих краката ми да ме понесат към затворите, докато умът ми се опитваше да намести нещата.
Когато стигнах пред големите врати, не бях стигнал доникъде с нещата. Пред тях стоеше същият пазач.
— Искате да видите Алийра?
— Да.
Трябваше само да подпиша и подпечатам един документ, потвърждаващ, че същото, което бях подпечатал преди, е в сила.
Пазачката ме пусна при Алийра с думите:
— Един час.
Алийра беше на същото място и в същата поза като преди. Имах чувството, че не е помръднала, откакто я бях оставил. На масата пред дивана имаше няколко бутилки от вино. Щом казвам „от“, ви е ясно, че бяха празни, нали?
— Е? — каза Алийра и ме изгледа кръвнишки.
— Вийра! — възкликнах. — Първо Сетра, сега и ти. Страхотно.
— А?
— Когато говорих със Сетра, и тя беше пияна.
— Че какво друго да правя, освен да пия?
— Да отговориш на въпросите ми.
— Задай ги.
— Първи въпрос: знаеш ли, че императрицата започва разследване на събитията в Тирма?
— Първи отговор: защо трябва да ме интересува?
— Защото нежеланието да се проведе такова разследване е довело до арестуването ти.
— Така казваш ти. И между другото, знам, да. Някаква йорич дойде тук и почна да ми задава въпроси по него.
— И ти беше в точно същата форма като сега, нали?
Тя сви рамене.
— Идеално. Можеш ли да си спомниш какво искаше да научи тази йорич?
— Естествено. Искаше да научи дали избиването на невинни текла ми доставя удоволствие.
— С толкова много думи ли те попита?
Алийра махна пренебрежително с ръка. Казах:
— Вероятно си твърде пияна, за да има някаква полза от това, но трябва да ти изтъкна, че ако Империята разследва истината, не е необходимо да ти отправят фалшиви обвинения.
— И все пак съм тук — отвърна тя.
— Да. Точно това се опитвам да оправя.
Тя се прозя.
— Дръж ме в течение как се получава.