Или пък… хм… може би откриваш убиеца, докато го подготвя? Мда, в това имаше някои възможности.
„Е, Лойош? По-добри идеи?“
„Твоята работа е да намираш по-добри идеи, моята е да пробивам дупки в тези, които имаш, и вече си правил това доста добре“.
„Да. Благодаря“.
Пообиколих из Имперското крило и намерих един приятно превзет текла, който срещу малко сребро беше навит да ни заведе до кабинета на Имперския съдия. Лойош и Роуца се скриха под наметалото ми, което, трябва да спомена, не е ужасно удобно за никого от нас и в най-добри времена, а с добавената тежест на раменете ми (буквално) в момента изобщо не беше забавно.
Толкова повече се радвах, че си имам водач — така и нямаше да мога да се оправя сам. Стараех се да запомня извивките, завоите и стълбищата и когато стигнахме там (По този коридор, двукрилата врата с йорича под Имперския феникс ей там, и златните топки.), не мислех, че изобщо ще мога да го намеря отново.
Освободих теклата и влязох в кабинета, който се оказа адски голям, почти колкото тронната зала и много по-изискано обзаведен, без да броим златните топки. Приятен на вид джентълмен с вежди, които, изглежда, подстригваше, седеше зад голямо и много лъскаво бюро. Попита ме по каква работа, без да издава някакво притеснение, че се налага да се държи учтиво с мен. Казах:
— Моля за извинение, милорд, сбъркал съм мястото. — Поклоних се ниско и смирено, както се полага на източняк, и си излязох.
Пред кабинета нямаше никого, тъй че направих един хубав бавен оглед наоколо. Намирах се в края на дълъг широк коридор. Без никакви други входове. Вътре сигурно имаше куп малки вътрешни кабинети и също така сигурно продължаваха много зад онова, което бях успял да видя. В помещението, в което бях надникнал, нямаше и прозорци.
Това, че бях в края на коридора, беше лошо, защото нямаше къде да се скрия, но и добро, защото означаваше, че няма друг път навън — освен ако нямаше пряк изход. Трябваше да накарам Кийра да открадне плановете за Двореца, стига да имаше такива и стига да можех да намеря някой валиста, който да ми ги разтълкува. Широки коридори означава важни особи в Двореца, а може би и на други места също така. Няма да коментирам златните топки — вие решете.
Спорно беше дали мястото е добро за намирането на Десаниек. Важна личност като нея обикновено разполага с още един или два входа, но в повечето случаи едва ли ги използва. Това е защото обикновено искат да ги виждат, когато влизат и излизат, и да проверяват подчинените си. Невинаги, но все пак имаше добър шанс да дойде оттук.
В другия край на коридора — тоест при стълбището — имаше три врати и малък къс проход, свършващ пред една врата. Отидох и почуках на нея — от което ме заболя чак през гърдите и врата — и никой не отговори. Пробвах да я отворя и се оказа заключена. Нямах желание да ме хванат как отключвам с шперц в Имперския дворец, тъй че не го направих.
Мразя, когато няма добро място за криене. Особено когато стоя някъде, където очевидно не ми е мястото. Тук едно заклинание за невидимост щеше да е от полза, ако можех да хвърля такова, без да свалям защитите си, и ако докато го хвърлям не задействам всички аларми в Двореца.
Мда, както и да е.
Таванът не осигуряваше добро скривалище и за Лойош.
„Моля да възразя“.
„Висящата лампа? Мислиш ли, че можеш да я използваш?“
„Ще съм прикрит от едната посока и в сенки от другата“.
„Знаеш ли какво ще стане, ако те забележат? Джерег в Двореца? Някой ще запищи и ще се разтичат, ще вдигнат всички и…“
„Може би просто ще ме изшъткат навън през най-близкия прозорец“.
„Не бих заложил на това. И няма да можеш да я проследиш незабелязано. И когато напуснеш, ще стане проблематично“.
„Роуца ще го направи. Трябва само да ме уведоми, когато напусне, и в каква посока тръгва, и може да остане тук, докато я приберем“.
„Как…?“
„О, стига, шефе. Никой няма наоколо. Може просто да изхвърчи горе“.
„Сигурен ли си“.
„Аха“.
„Добре“.
Отидох под лампата, разтворих наметалото си и Роуца хвръкна и кацна горе. Огледах я. Можех да я видя, но само ако гледам точно натам. Почувствах се малко по-добре.
„Какво мисли Роуца за всичко това?“
„Мисли, че горе е горещо“.
Покрай мен минаха двама млади на вид йорич, явно запътили се да видят Десаниек или може би по друга работа, свързана с тънкостите на юриспруденцията. Поклоних се учтиво. Двамата ми хвърлиха по един незаинтересован поглед и продължиха. Единият май ми кимна леко.