Тъй че почакахме още. Пфу.
Би могло да е интересно да ви предам останалото от случилото се най-подробно, ако се беше оказало интересно, но всъщност така и не забелязах никого. Бях с нея още около три болезнени часа и тя посети някакъв частен клуб, където, предполагам, високопоставени йорич обичат да отпускат. След това най-сетне се прибра в дома си. В крайна сметка всичко излезе едно голямо нищо.
Върнах се до хана, позволих си малко сън, станах рано и зачаках пред дома й. Лойош забеляза един джерег, но беше преди да стигнем там. Джерегът очевидно търсеше мен, ако се съдеше по това колко грижливо отбягваше да гледа към хана. Майната му. Изгубихме го на път към дома на Десаниек.
Тя тръгна направо към кабинета си. Джерегите бяха под наметалото ми и тримата изчакахме. Десениек изобщо не спря да закуси някъде и вероятно си бе поръчала да й донесат обеда. Какво прави вътре осемнайсет часа не знам, но си беше там и като че ли никой друг не се интересуваше от нея. Вечерта яде на същото място, но след това се прибра направо вкъщи. И двата пъти по същия маршрут.
В стаята си в хана намерих бележка от Кийра, че има информация за мен. Отговорих й да задържи за ден-два, понеже нямах време за нищо друго, освен да следя Десаниек.
Добре ли е да престана да говоря колко болезнено беше просто да ходя? Едва ли ви е приятно да слушате за това, а и на мен не ми е приятно да си го спомням. Да кажем само, че от всичките пъти, в които съм следил хора, този беше най-неприятният.
Можете да повторите шаблона и за следващия ден, само дето, след като приключи работата си тя отиде на друго място и яде с един йорич, който навярно беше любовникът й — поне изглеждаха в добри отношения — и тръгна с нея към дома й. Минаха по друг маршрут, по-живописен. Имах впечатлението, че винаги минават оттук.
На следващия ден — никакъв любовник, никакъв йорич, който се интересува от нея, и отново по първия маршрут, покрай един от любимите ми хлебари, което го направи особено мъчително.
Когато същото се случи и на другия ден, започнах да се отвращавам, да не говорим за притеснението.
„Какво съм пропуснал, Лойош? Те ще премахнат тази йорич и ще го направят да изглежда уж че зад това стоят онези източняци. За да го направят, трябва да знаят движенията й точно. Защо ги няма?“
„Може би ги има, а ти не ги виждаш“.
„Невидими? Възможно. Но все някой трябваше да забележи наоколо да се върти невидим тип. Мисля…“
„Не това имам предвид. Тя не е джерег, шефе. Вероятно няма никакви защитни заклинания“.
„Накъде биеш?“
„Може би я следят с магия“.
Избълвах няколко от любимите си ругатни, като ги съчетах с някои новоизмислени. Жалко, че не помня как точно се получи, защото бе доста поетично.
„Шефе?“
„Това е мошеничество!“
„Ъъ, шефе…“
„Знам, знам. Просто съм ядосан, че не помислих за това“.
„Нали затова съм с тебе“.
„Което никога няма да ми позволиш да забравя, което е другата причина да съм ядосан. Добре, трябва да има начин да открием това. Не, не го правим ние. Трябва да повикаме помощ“.
„Мороулан или Сетра?“
„Да“. И преди да е успял да каже нещо остроумно, добавих: „До кого ще е по-лесно да стигнем?“
„Би могъл да поканиш Мороулан да дойде да те види, вместо ти да ходиш там“.
„Да, прав си“.
Хванах друг обиколен път до района на Двореца, после влязох в крилото на дракон през един от входовете, използвани от благородниците. Пред входа стояха двама стражи в пълна униформа. Зачудих се дали стоенето на пост часове наред е чест, или наказание, но във всеки случай си надянах пълното нагло снаряжение и профучах покрай тях.
Стигнах до един сержант на бюро. Знаех, че беше сержант, защото видях знаците на униформата му, и знаех, че е бюро, защото винаги е бюро. Винаги има някой на бюро, освен когато не е маса, функционираща като бюро. Седиш на бюро и всеки знае, че трябва да си там и че правиш нещо, което включва мозъка ти. Това е един странен, особен вид важност. Мисля, че всеки би трябвало да си има бюро. Можеш да седнеш зад него, когато се почувстваш маловажен.
Императрицата нямаше бюро. Мороулан нямаше бюро. Сетра нямаше бюро. Те наистина бяха важни. Колкото до мен, когато ръководех района си за джерег, имах бюро. Сега нямах. Може да си извадите каквито искате заключения от това.
Отидох до сержанта зад бюрото и заявих:
— Аз съм граф Шурке. Желая да видя дежурния младши лейтенант.