Не му хареса много. Единствените хора, които уж трябва да ти говорят така, са онези с по-големите бюра. Но печатът на имперска титла има известна тежест сред военните, тъй че той кимна и колкото и да беше болезнено може би за него, отвърна:
— Да, милорд. Веднага. — После каза: — Флипс, заведи милорд при младши лейтенанта.
Един тип, който явно отделяше твърде много време за косата си, каза:
— Да, милорд.
Поклони ми се и ме поведе по коридора, почука на първата врата, до която стигнахме, и след като му отговориха, ми я отвори. Влязох в стая, където имаше жена зад бюро. По-голямо от това на сержанта.
Повторих представянето си и заявих:
— Искам веднага да ми бъде доставено съобщение до лорд Мороулан. Желая да се срещне с мен тук. Намерете ми празна стая, където да изчакам, и го уведомете, че съм там.
Не й хареса много тонът ми, но заповедите, както казват, са си заповеди.
— Да, милорд. — Взе един лист, надраска нещо на него с писало, което се поставяше в писалодържател с ецвана на него драконова глава, после удари печата си и стана. — Милорд, последвайте ме, ако благоволите.
Невинаги обичам да си придавам тежест. Но понякога, с някои хора, просто е забавно.
Отведе ме до малка уютна стая с батални картини по стените. Някои изглеждаха ужасно реалистични. Имаше много кръв. Не ми се стори много отпускащо. Също тъй не ми донесоха някаква храна или вино, за което след около час щях да се възмутя. За щастие, не мина много повече от час, преди на вратата да се почука. Познах пляскащите ръце на Мороулан още преди Лойош да е успял да каже нещо, който факт можеше и да ме притесни, ако си го бях позволил.
Станах, пуснах го да влезе и затворих вратата.
— Какво има?
Това е Мороулан. Пълен с най-цветисти поздрави и страшно словоохотлив.
— Онези стражи, които стоят пред крилото. Наказани ли са, или удостоени?
— Какво има? — повтори той. Предполагам, че никога няма да го разбера.
— Има едно лице, за което трябва да науча — казах му. — Десаниек. Тя…
— Това е името на съдийката, която води разследването на нейно величество по инцидента Тирма.
— О, знаеш за това?
— Просто чух.
— Мислех, че ще те изненадам.
— Какво за нея?
— Джерег ще я убият.
— Ако джерег го направят, няма да има джерег.
Завъртях очи.
— Няма да изглежда, че са го направили те, Мороулан.
— О? И как ще постигнат това? Трагична злополука? Ще се подхлъзне под карета? Ще падне от сграда? Ще се удави във ваната? Неволно ще се прониже в гърба, докато си почиства ножа?
Запознах го накратко с предисторията и казах:
— Ще бъде обвинена някаква идиотска група източняци и текла.
Той се намръщи.
— Не на…
— Не, друга група.
— Колко са?
— Много, предполагам. Размътваш им мозъците достатъчно дълго и силно и много скоро започват да слушат типа, който им казва как ще им реши всичките им проблеми. — Не бях сигурен дали аз самият вярвам в това, но казването му на Мороулан бе като кимване към Коути. Приятно ми беше да мисля, че ще го оцени.
— Знаеш ли къде и кога?
— Не. Точно затова те повиках. Да помогнеш.
Сложи си физиономията „това ще е добро“ и изчака.
Казах:
— Следих я с надеждата да спипам убиеца, който я следи, с надеждата да го хвана, преди да й скочи.
— Е?
— Ами, никой не я следи.
Той сви рамене.
— Може би няма защитни заклинания и следят движенията й с магия.
Запазих лицето си безизразно.
— И аз си помислих същото. Можеш ли да го откриеш?
— О, разбира се.
— Добре.
— Сега ли?
— Както решиш. Или сега, или след като я убият. И в двата случая ще е добре.
— Знаеш ли, има моменти, в които наистина ми липсваш.
— Мда. Радвам се.
— Както и да е. Момент. — Затвори очи, отвори ги, погледна ме възмутено и каза: — Оф, да. Аз съм в крилото на дракон. Изчакай тук.
Стана и излезе, тъй че пропуснах да видя как могъщият чародей прави могъщото си чародейство, което сигурно включваше затваряне на очите и, не знам, може би дълбоко вдишване или нещо такова.
Върна се след няколко минути, седна срещу мен и каза:
— Никой не я следи.
— Сериозно? Добре. Не е ли интересно? Някаква възможност да имат белег на нея, за който ти да не знаеш?