— Проверих за магия и вещерство. Предполагам, че е възможно, но не е много вероятно. Означава ли това, че грешиш?
— Не знам. Прекалено добре се връзва, за да мисля, че греша. Но както би казал Перисил, нямам никакви доказателства, които биха свършили работа в съда.
Той помисли, после попита:
— Ако си прав, като пренебрегнем липсата на доказателство, какво става с Алийра?
— Хубав въпрос. Всъщност това е въпросът, нали? Жалко, че нямам отговор. Ако се измъкнат с това, императрицата трябва да избира или да отстъпи на джерег, или да пожертва Алийра. Не знам кое ще предпочете.
— А ако не се измъкнат?
— Тоест?
— Ако ги спрем?
— О. Тогава Империята си провежда разследването на клането и вероятно ще се откаже от всичките тези фалшиви обвинения срещу Алийра. Тя е била Главнокомандващ, когато се е случило, нали така? Нямам представа какво ще е заключението на едно такова разследване.
Той се замисли за миг.
— Мисля, че няма да я признаят за виновна.
— А после?
— Моля?
— Ами, тя е Главнокомандващият. Случило се е, откъдето и да го погледнеш. Колко нагоре трябва да стига отговорността?
— Интересува ли те?
— Не особено. Просто риторичен въпрос.
— И какво ще направиш? — попита Мороулан.
— Не знам. Може би ще се махна от града. Не ми се ще да съм тук, когато се случи каквото ще се случи.
Той ме зяпна невярващо.
— Какво, просто ще се предадеш?
— Така мисля да направя.
— Не ти е присъщо.
— Мороулан, объркан съм. В някой момент, по някакъв начин, те ще премахнат Десаниек. И ще изглежда, че са го направили тези източняци, като протест заради избиването. Може да се случи къде ли не. Последните няколко дни прекарах главно в следенето й. Преброих над трийсет момента и места, които може да са идеални за убиването й. Как мога да знам кое ще изберат? Не можеш да спреш един убиец, освен ако не го познаваш и не го спипаш пръв. Ако имаш някакви предложения как да реша това, чувствай се свободен да ги споменеш. Аз вдигам ръце.
— Не мога да ти помогна — отвърна той сухо. — Ти си единственият убиец, когото познавам.
— Аз пък познавам много убийци и това не ми помага. Другата възможност е напълно да греша и в този случай съм още по-безпомощен, защото нямам никаква податка, която да сочи какво замислят, а не мога да се самоубедя, че просто ще приемат това, без да направят някакъв ход.
Той се намръщи.
— Трябва да направим нещо.
— Радвам се, че вече сме „ние“.
Той се намръщи, но си замълча. Знае кога просто разпалвам искрите.
— Благодаря ти, че намина — казах му.
— Трябва ли ти телепорт донякъде?
— Да, но не мога да рискувам. Все пак благодаря.
Станахме.
— Ако измислиш нещо и мога да помогна… — почна той.
— Ще те уведомя.
Кимна и излезе пред мен. Запъти се навътре в крилото, сигурно за да си намери удобно място за телепорт. Липсват ми дребните удобства, да ви кажа. Излязох след него и тръгнах към хана с мисълта, че малко почивка няма да ми дойде зле.
„Вярно ли, шефе? Наистина ли се предаваш?“
„Не знам. Вероятно не. Но нямам представа какво да правя“.
„Аз съм с Мороулан. Не ти е присъщо да напуснеш града, без нещата да са довършени“.
„Против ли си?“
„Не! Изцяло съм за, шефе! Това място ме плаши. Но ти, изглежда, проявяваш благоразумие, а точно това не бях очаквал“.
Въздъхнах.
„Вероятно няма да се откажа“.
„А би трябвало“.
„Знам“.
„Нямаш никаква представа къде ще ударят, шефе. Какво можеш да направиш?“
„Точно това казвах. Знам само кого ще заковат и кого ще… О!“
„Какво?“
Умът ми заработи трескаво. После казах:
„Знам кого ще обвинят за това“.
„И къде ни води това?“
„В Южна Адриланка“.
„Ъъ, нещо против да ми кажеш защо?“
„Сигурно може да се научат някои неща от хората, които се очаква да понесат разгрома“.
„Например?“
„Ако ги науча, ще ти кажа“.
„О, ясно. Добре“.
Стоях насред двора пред Драконовото крило на Двореца. Домът на дракона, тъмен и ах, колко внушителен, бе надвиснал над мен все едно си мятаха свирепи погледи с крилото. Четири-пет алеи извеждаха от зоната, някои към други части на Двореца, други към града. Доколкото знаех, можеше да има убийци на всички.