Но имах да свърша нещо, а какво повече му трябва на човек?
„Сериозно ли, шефе? Какво ще правим?“
„Връщам се в хана и пускам бележка на Кийра с молба да ми донесе имената на дейностите на Лявата, ръка, които е успяла да открие, после си поръчвам да ми донесат прилично ядене, изпивам половин бутилка вино и лягам да спя“.
„Звучи като мой тип план“.
„Утре ще е претоварен ден. Знам две места, собственост на Лявата ръка. Ако Кийра не се появи, ще посетим едно от тях“.
„Добре. Така поне няма да трябва да се притесняваме за план за вдругиден. Защото и двамата няма да сме тук да го видим“.
14.
Милейди. Току-що бях уведомен от кабинета Ви за събитието. Напълно съм готов да присъствам и да отговоря на всякакви въпроси, каквито има тълпата, въпреки че не мога да си представя каква полза си въобразява НВ, че ще има от това. Те ще вярват, в каквото си вярват и мога да говоря, докато гласът ми не пресипне, без да им променя убежденията. Нито пък разбирам има ли някакво значение какво си мислят, освен ако НВ не се страхува от нови безредици като онези преди няколко години. Официално нямам мнение за това, разбира се (въпреки че неофициално един отряд стражи ще се справи с тях, колкото и души да излязат на улицата). Въпросът ми е, ако ще правя това, как го искате? Предпочитам да го нямам писмено. Уведомете ме кога е удобно и мога да се явя в кабинета Ви или където предпочитате да се срещнем.
На следващата сутрин се чувствах малко по-добре. Станах и отново се разкърших, бавно и внимателно. Все още се мъчех да накарам мускулите си да се подчиняват, когато на вратата се почука. Лойош каза, че е Кийра, и я поканих да влезе. Попита ме как се чувствам и излъгах малко.
— Откри ли нещо?
— Научих за няколко дейности, прикриващи операции на Лявата ръка. Ето. — И ми връчи лист с имена и адреси.
Вдигнах го пред нея и почуках с пръст по едно име.
— Сигурна ли си за това?
Тя го погледна.
— „Тимбрий. Платове и прежди“. Какво те тревожи?
— Нищо. Само дето Коути ходеше там непрекъснато. Нямах представа.
— Не знам кой е реалният собственик, но е добро място, ако искаш да подслушаш някой, който си мисли, че има заклинания против това.
Кимнах и казах:
— Просто е странно, нищо повече. Колко пъти съм ходил там, а така и не го знаех.
Прегледах подробно списъка. Имаше имена, пръснати из целия град, сред които два дюкяна, покрай които бях минавал. Другите не ги знаех.
„Сега какво, шефе? Закачаш списъка на стената, хвърляш нож по него и гледаш къде ще се забие ли?“
„Нещо такова, да“.
„Най-вероятно ще те светнат. Не си във форма…“
„Ти си трай“.
Изсумтя психично, но си замълча.
— Добре, какво знаеш? — попитах Кийра.
— Ти какво искаш да узнаеш?
Поколебах се.
— Не знам какво точно да питам. Не знам за Лявата ръка почти нищо.
— И аз. И те също.
— Какво искаш да кажеш?
— Това си върви със секретността. Повечето от тях знаят много малко извън собствения си бизнес.
— Мм, колко малко?
— Що за въпрос е пък това?
— Имам предвид, ако ще се появявам на някое от тези места, дали индивидът, който го върти, ще знае кой съм?
Тя помисли.
— Не знам. Може би. Предположението ми е, че не — освен по съвпадение. Не залагай живота си на това обаче.
Кимнах и попитах:
— Мм, а как го направя, Кийра?
— Мен ли питаш?
— Нямах предвид моята специалност. Но това… — Почуках по списъка. — Това тук например е хан. Влизам и питам за определено питие ли? Или…
— О. Извинявай. Мислех, че знаеш. Ако искаш да стигнеш до някоя в Лявата ръка, молиш да се видиш с господарката на къщата и даваш три сребърни монети, една по една, с лявата ръка.
— Лявата ръка. Много хитро.
— И с богато въображение при това.
Седнах на ръба на леглото и се замислих. Извадих ножа от десния си ботуш, измъкнах бруса от торбата и заработих, докато мислех.
— Не го смазваш — отбеляза Кийра.
— Суеверие — отвърнах. — Не е нужно да смазваш бруса, трябва само да го почистиш, като приключиш.