— Знам. Чудех се дали ти го знаеш. Какъв ръб му слагаш на това?
— Пет градуса на страна. — Спрях и огледах ножа. Беше доста грозен. Бях си го намерил в Кратка отмора, близо до Табо. Имаше някакво евтино и безполезно заклинание, което уж трябваше да помага в намирането на жизненоважна точка, и върхът не беше кой знае какво, но имаше чудесен ръб, а увитата с кожа дръжка от еленов рог лепнеше на ръката ми, все едно че е направена за източняк. Поработих още малко, проверих откоса и обърнах на другата страна.
— Къде се научи да го правиш това? — попита тя.
— Къде се срещнахме за първи път?
— А. Ясно.
Кимнах.
— Точенето на ножове беше първото, което научих, след като се научих да мия котли и тигани, да изнасям боклука и да бърша маси. Имах един нож, на който поддържах двоен ръб: предните три четвърти за рязане, задната четвърт за сечене. Най-добрият нож, който съм имал.
— Къде е сега?
— При Коути. Още го използва. Показах й как да прави двойния ръб. Тя… — Млъкнах и се захванах отново с точенето, вече с финия брус.
— Извинявай — каза тя.
— Не, не. Не се притеснявай.
— Ако го хлъзнеш и си отрежеш пръст, ще ми е неприятно.
Вдигнах лявата си ръка.
— Случи се веднъж. Научил съм си урока.
Приключих с точенето на ножа, кимнах доволно и станах. Реброто ме болеше като… а бе болеше много.
Кийра попита колебливо:
— Искаш ли да ти пазя гърба?
— Нямаш такива умения. А и не е нужно. Това би трябвало да е доста лесно.
Тя излезе след мен от стаята и заслизахме по стъпалата. Вървях бавно.
— Ще те чакам в двора да чуя как е минало — каза тя.
Кимнах, но не отвърнах нищо. Бях се съсредоточил главно върху това да не стена при всяка крачка. Роуца изхвърча от рамото ми и полетя на бавни кръгове над нас. Лойош остана на другото ми рамо, озърташе се непрекъснато.
На широкия булевард пред Имперското крило, близо до парка, винаги има карети. От едната страна са тези със знак на вратата, от другата — които са за наемане, всички със специални изключения от забраната за коне близо до Двореца. Мисля, че изключенията са толкова много, че спокойно могат да не се притесняват от забраната, но може би греша.
Известно време оглеждах каретите под наем, за да реша коя изглежда най-удобна, после избрах една и болезнено се запътих към нея. Кочияшът беше млада жена, текла, разбира се, с веселата усмивка и добродушната сервилност на щастливата селянка в една музикална сатира на улица Угар. Качих се и й казах адреса. Теклата погледна Лойош, после Роуца, докато тя кацаше при мен в каретата, но само се поклони и се намести на капрата. После цъкна с език и конете ме заклатушкаха, все едно че вървях пеш.
„Шефе, не ме интересува какво казва Кийра, но не си във форма…“
„Няма да се въвличам в никакви актове на насилие, Лойош, тъй че можеш да се успокоиш“.
„Така ли?“
„Планът се промени“.
„Кога?“
„Вчера, докато говорех с Мороулан“.
Отпуснах се за возенето. Беше добра карета — друсането не ме накара чак да закрещя.
Излязох и платих на кочияшката, а тя се поклони, все едно че бях драгар и благородник. Сигурно си мислеше, че това ще вдигне бакшиша, и май така стана.
Намирах се в една част на Града, наречена Мостовете, вероятно защото главните улици от три от мостовете водят до този район и се пресичат на едно място, наречено Деветте пазара, което всъщност се падаше само на стотина крачки от мястото, където стоях. Дюкянът на Тимбрий беше сгушен между скромните три и четиристайни къщи на дребни търговци, с няколко по-големи къщи под наем и един открит олтар на Келчор.
„Така. Вие двамата влизате отново под наметалото ми“.
„Трябва ли?“
„Не е нужно да влизам там с две очебийни идентификации на раменете“.
„Мислиш, че няма да те познаят само защото не сме с тебе ли?“
„Нещо такова“.
„Шефе, ти си се побъркал“.
„Марш отдолу, и двамата“.
Усетих как понечи да възрази, но се отказа. Двамата се свряха под наметалото ми. Каретата вече се отдалечаваше.
На вратата имаше табела, която ми казваше, че съм добре дошъл, тъй че влязох. Вътре миришеше на прах и някакви мазни работи. Доста голямо помещение, добре осветено, топове плат и онези намотки прежда, които хората, използващи прежда, наричат чилета. Имаше и един възрастен господин, който седеше на стол с прав гръб и като че ли не правеше абсолютно нищо, докато вратата не се отвори. Щом влязох, стана, огледа ме и направи мимиката, която съм свикнал да очаквам от търговци, които не знаят какво да решат за мен, последвана от учтивия вдървен поклон на решилите, че звонкът носи повече щастие от презрението към по-низши от теб. Точно това е разликата, знаете ли, между един търговец и един аристократ: истинският аристократ винаги предпочита да презре по-низшия от него.