— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, милорд?
— Надявам се. Искам да се видя с господарката на къщата.
Той се намръщи.
— Моля?
Звън. Звън. Звън. Сребърен.
— Ще проверя дали е на разположение.
Изчезна през една врата, а аз заоглеждах ярките платове. Екзотични. Точно така Коути наричаше тези цветове: екзотични. И точно такива си бяха, да ви кажа. Яркосиньо, натрапчиво жълто и тъмнооранжево като океанска вълна по залез.
Зачаках.
Онзи се върна, отново се поклони вдървено и рече:
— Ще ви приеме. Вратата в дъното на коридора.
Отдръпна се и минах покрай него през отворената врата. Почувствах се неловко, докато минавах, все едно че щеше да ме хлопне по главата. Не го направи обаче.
Следваше къс коридор със затворена врата от едната страна и друга пред мен, отворена. Тъй че влязох.
Беше на средна възраст за драгарка, на около хиляда, да речем, и облечена в сивото и черното на джерег. Седеше зад бюро, с много делови вид, и щом влязох, стана. Нищо в изражението й не издаваше, че ме познава, макар че това едва ли бе доказателство.
— С какво мога да ви услужа? — попита, като едва прикриваше пренебрежението си. Виж, тя беше аристократка.
— Търся познание, о, мъдра.
Тя се намръщи.
— Подигравате ли ми се?
— Да, но само приятелски.
Тя седна и ме изгледа с присвити очи.
— Не съм ви приятелка. Имате ли някаква работа за мен, или не?
— Имам. Търся информация, като може да се наложи да се неутрализират заклинания против подслушване.
— Дайте ми подробности.
Това включи в главата ми всевъзможни аларми. Нима очакваше да я помоля да извърши престъпление просто така? В смисъл, Лявата ръка може би правеха такива неща, но как тогава оставаха в бизнеса?
Погледнах я в очите.
— Моля?
— Преди да мога да приема, трябва да знам кой точно искате да бъде подслушан. Трябва да получа разрешително от съда.
— Естествено, не бих поискал да правите нещо незаконно.
— Естествено.
— Тъй че, разбира се, трябва да минете през съдебните процедури.
— Да.
— Предполагам, че на адвоката се плаща отделно?
— Естествено.
— Колко?
— Сто.
— Много е.
— Да.
— Е, добре — казах. — Ще ви дам разписка за Харбръф.
Тя кимна. Със сигурност знаеше Харбръф: той не използваше прякори, което го правеше особено популярен сред джерег — и леви, и десни, вероятно. Та благодарение на него все още разполагах с пари.
Тя ми подаде писалка, мастило и попивателна, написах стандартното разрешение и й го връчих. Огледа го внимателно, предполагам, че изпрати образа на някого, за да се увери, че има авоари, които да го покрият.
— Добре. — Сложи разписката между двама ни и я затисна с мастилницата. Имаше като че ли нещо почти ритуално в това действие, въпреки че може би разговорът ми с Кийра ме караше да си въобразявам разни неща. — Каква е работата? — Много делово. Точно като джерег.
— А ако кажа Сетра Лавоуд?
Изсумтя.
— Ще ви върна разписката и ще ви упътя към Наларфи.
— Просто за да не се окаже, че вие сте за там.
— Да, някои неща няма да направя. Престанете да ми губите времето. Каква е работата?
— Има една къща на улица Енох 11 в Южна Адриланка…
— Шегувате ли се?
— Защо да се шегувам?
— Смятате, че къща в Южна Адриланка има защити против подслушване?
— Не знам дали го правят, но биха могли.
— И имат средствата за това?
— Ако са получили подкрепа от търговци, служители или някои дребни благородници.
— Какво ви кара да мислите, че са?
— Възможно е. Ще платя, за да чуя какво става вътре. Ако няма защита от подслушване, толкова по-лесно ще е за вас.