„Нямам представа кой ще е“.
„Не би било зле да го разбера“.
„Все още говорят, шефе. Нещо за среща преди срещата с представителя, за да, не знам, това не можах да го чуя. Нещо за единство“.
„Къде е срещата?“
„Коя?“
„И двете“.
„Тази с представителя ще е в залата на Говорителя в петия час следобед. По-ранната ще е по обед, в къщата“.
„Среща преди срещата. Добре. Схванах. Май имам някаква идея, но първо трябва да се уверя, че Десаниек ще иде на тази среща“.
„А ако не иде?“
„Тогава ще…“
Не се наложи да отговарям на въпроса му, защото ме прекъсна чукане на вратата.
„Кой е?“
„Не я познавам, шефе. Сама е обаче“.
Размърдах се. Бях забравил за проклетото ребро и се надигнах направо, вместо първо да се извърна на хълбок. Реших твърдо да не го правя повече. Надявах се да не се наложи да се браня, защото просто не бях във форма за това. Все пак извадих един нож и отворих предпазливо.
Олеле!
Не я познавах, но веднага разбрах каква е. Строго лице, гладко прибрана коса и носеше черно и сиво, и пръстени на всеки пръст, включително на палците.
Отстъпих назад.
— Е. Това е неочаквано — казах. — Заповядай, влез.
— Владимир Талтош?
— Да приемем, че съм аз — отвърнах. — А ти си?
— Пратеник. — Не влезе. Коридорът зад нея беше пуст.
— Май се досещам от кого.
— Имате сделка с нас — каза тя. — Работим по проект, за който знаете нещо. Ако попречите на проекта, сделката се отменя.
После се обърна и си тръгна.
Затръшнах вратата и прибрах ножа.
„Е — казах след малко. — Май бях предупреден“.
„Май да. Какво ще направиш?“
„Точно каквото смятах да направя“.
„Сега?“
„Защо не?“
Лойош и Роуца изхвърчаха навън и заявиха, че според тях е чисто. Излязох и тръгнах към Двореца. Все още крачех уж че нищо не ме боли и все още знаех, че е абсолютно все едно. Докато крачех, Лойош каза:
„Може ли вече да спра да слушам?“
„Не още“.
„Все едно и също е, шефе“.
„Съжалявам. Потърпи още малко“.
Кой щеше да знае? Ами императрицата, разбира се, и щях отново да се опитам да се видя с нея, ако се наложеше, но човек не се натрапва на императрицата, за да получи отговор на елементарен всъщност въпрос, ако има друг избор, тъй че се понесох към крилото на дракона да видя дали случайно временно изпълняващата длъжността Главнокомандващ и Наследница на Дракон за трона има малко свободно време. Започваш с малкото, винаги го твърдя това.
Изкачих стъпалата до стаичката, с която си бяхме станали почти интимни познати… мда, Влад Талтош, бивш наемен убиец, бивш криминален бос, търсен от двете страни на закона (това последното не е вярно, но звучи добре, нали?). Влязох в самата светая светих на имперското правораздаване. Почуках.
— Кой в името на фекалното вещество на Седемте гущера тропа и какво толкова искаш, че да не може да изчака половин час? — последва бодрият отговор отвътре.
— Влад съм — казах.
— Влизай. — Влязох. — Е, денят ми вече е тотално съсипан — въздъхна тя.
— Кой ще се срещне с онази група източняци и текла? — попитах. Както съм твърдял винаги, много ме бива в заобикалките.
Тя присви очи и устните й се стегнаха.
— Коути ли ти каза?
— Не. Имам си мои източници. Та значи кой?
— Защо да ти казвам?
Имаше много причини, но минах на най-простата.
— Ако е Десаниек, ще я убият.
Това направи известно впечатление, но не можах да преценя точно какво.
— Няма да е тя — отвърна ми накрая. Не съм сигурен дали се почувствах облекчен, или разочарован. Много изведнъж ми дойде. Ноуратар продължи: — Ще иде Калто.
— Кой е той?
— Йорич. Главният разследващ на Десаниек.
— Разбирам. Обаче…
— Обаче?
— Какво ще стане, ако го убият на тази среща?
Тя примига.
— На срещата? Източняк или текла?
— Да.
— Хм… Не би било добре. — Позамисли се и попита. — Защо мислиш, че ще се стигне до убийство?
— Знаеш за натиска на джерег, Лявата ръка и орка над Зерайка.
— Нейно величество — поправи ме тя разсеяно.
— Едно честно разследване ще им отнеме лостовете за натиск. Опит от страна на бунтовници текла да спрат разследването най-малкото ще го забави или дори отложи и натискът ще се върне.