Тя се намръщи.
— Не знам. Джерег не действат така.
— Лявата ръка действа така. — Тя понечи да каже нещо, но я прекъснах. — Не знам много за Лявата ръка, но знам как действат и е точно така. Да не говорим за орка.
Тя кимна замислено.
— Да, тук съм съгласна. Какво според теб да направя?
— Очевидното е да арестуваш бунтовниците.
— Знаеш не по-зле от мен защо не мога.
— Защото императрицата няма да го одобри.
— И с основание. Такова нещо само ги разбунва и кара и други да мислят, че са прави, Селяците по принцип са кротки и доволни, Влад, обаче малцината недоволници сред тях ги карат да се чувстват по-умни, отколкото са. Проблемът е, че ако подгониш недоволниците, на тяхно място никнат хиляди. Не ни трябва това.
Не бях съвсем убеден за тая работа с кротките и доволни селяци, но с останалото трябваше да се съглася.
— А ако отмениш срещата?
— Същият проблем, само че не толкова лошо.
— Мда. Добре, а ако развалиш сделката с орка и Лявата ръка? Няма да тръгнат сами да си създават неприятности. Те са практични, знаеш го.
— И как предлагаш да стане това?
— Не знам. Молиш ги най-учтиво?
— Не можеш ли да си сериозен поне за мъничко?
— Не и без голямо усилие.
— Влад…
— Виж, знам как да го направя. Може би. Трябва да направя няколко допускания, и след като вече научих, че обектът не е Десаниек, а… как се казваше?
— Калто.
— Да. Та след като научих това, не съм много сигурен в допусканията си, но все едно, ще го направя.
— Какво ще направиш?
— Идентифицирам убиеца и го убивам.
Тя забарабани с пръсти по бюрото.
— Добре. Мога ли да помогна?
— Да — отвърнах. — Бях заплашен от Лявата ръка. Или по-скоро Коути.
Очите й се присвиха.
— И въпреки това продължаваш?
— Познаваш я. Ти нямаше ли да продължиш?
Тя кимна замислено.
— Ще я държа под око.
— Ще й трябва магическа защита най-вече.
— Не съм идиотка, Влад.
— Извинявай. Просто…
— Знам. Нещо друго?
Поклатих глава, станах и се сбогувах.
„Шефе, никога, ама никога няма да ви разбера това безкрилите хора“.
Трябваше само да открия убиеца. Нищо повече. Не би трябвало да е проблем. Просто гледай за шарещи очи. Хе.
Ако ще тръгвате срещу някого, винаги е най-добре да приемете, че не е толкова добър като вас и е малко по-добър от вас. Трябва да допуснете, че сте по-добър, защото иначе започвате да се разубеждавате, да се разколебавате и да правите разни неща, които изобщо не помагат. И че той е по-добър, защото ако подцените някое негово умение, нещата може много да се сговнят. Номерът е да правиш и двете едновременно.
Да го кажем така: бих ли могъл да се маскирам достатъчно добре, за да не мога да разбера, че съм убиец?
Лесно.
В такъв случай как бих се оставил да бъда разкрит в пълна с хора стая? Колко пълна? Нямах представа. Не беше чак толкова голяма къща. Не можеше да побере повече от двайсет-трийсет души.
Хапнах, мислих и не стигнах до нищо по-добро от това изведнъж да извадя нож и да видя дали някой реагира, все едно че знае какво правя. Не ми хареса много. След това ми хрумна, че би могло да е магическа атака, и това ми хареса още по-малко.
Както и да е. Убиецът или щеше да е там, или нямаше да е там. Или щеше да е магьосник, или нямаше да е магьосник. Когато играеш „шереба“ и осъзнаеш, че единствената възможност да спечелиш, е ако противоположното вале все още е в тестето, играеш, все едно че е в тестето. Следователно убиецът щеше да е там и нямаше да е магьосник.
„Радвам се, че това се реши“.
„Млък“.
Помислих още, не стигнах до нищо друго и най-накрая заспах.
Когато се събудих, болеше по-малко, но все още не държах дори на бавни движения. Идеята за бързи движения пък беше направо отвратителна.
„Шефе, ако засечеш убиеца, какво ще направиш?“
„Ще кажа: Иш миш, ти жумиш“.
„Тая игра не съм я играл“.
„Просто ме притеснява възможността изобщо да не си е играл като дете. Не мислиш за убийците като за хора, които някога са били деца, нали?“
„Да, точно това ми беше на ума“.