„Сърф и торф“
Най-доброто, което предлагат морето и земята – пресни скариди, сочен телешки стек с бирен сос, пържени картофи, задушени зеленчуци и салата.
Съставки:
2 телешки стека; 4 кралски скариди с черупките; 1 лъжица масло; 1 лъжица олио; 1 лъжица лимонов сок; 1 лук, нарязан на филийки; 1 скилидка чесън; 1 червена люта чушка, нарязана много ситно; 1/2 чаша сметана; 1/2 чаша бира; 1 стрък зелен лук.
Приготвяне:
За бирения сос:
Загрейте олиото в тиган, запържете деликатно в него лука и лютата чушка около 2 минути, добавете скилидката чесън и бъркайте още 2 – 3 минути. Когато лукът омекне напълно, разбъркайте със сметаната и бирата, оставете да покъкри на огъня 8 – 10 минути, докато се сгъсти и добие копринен блясък.
Скаридите и стека:
Печете на скара или в тиган. Обръщайте непрекъснато месото.
Загрейте маслото в тиган, хвърлете вътре скаридите и лимоновия сок. Гответе 2 – 3 минути в соса. Внимание! Пръска свирепо.
Сервиране:
В предварително загрети чинии поставете стека най-отдолу, полейте щедро с бирен сос и завършете със скаридите отгоре. Гарнирайте с пържени (или печени на фурна) картофи, задушени зеленчуци и лъжица прясна салата.
Варианти:
За абсолютно автентичен австралийски вкус може да замените телешкото с кенгурско или месо от ему (ако се намира тъдява).
Мухи, монаси, Марс
Вторник, пети, ми е късметлийски ден. Трябва да е – според хороскопа ми.
Във вторник, на пети, конференцията приключва с няколко часа по-рано и ми оставя цял свободен следобед в Пърт. След всичките съботни приключения, когато цялата вселена се съюзи срещу мен и не ми позволи да пътувам на север, сега Фортуна най-неочаквано се показва благосклонна. Толкова демонстративно, че е редно да се замисля какво ли ще ми струва мимолетното и благоволение, но просто нямам време за подобни размишления. Както съм с бизнес костюма и компютъра на рамо, хлътвам в първото бюро за коли под наем. Нямат нищо свободно. Поглеждам Фортуна под вежди строго, докато завивам зад ъгъла към следващия адрес. Там разполагат с една-единствена кола. Служителката изрежда с ясна дикция марката, модела, тонажа и всевъзможни други характеристики на автомобила, които не ми говорят нищо. Със същия успех можеше да изрежда латинските имена на представителите на клас Ципокрили. Не защото не е световна марка и вероятно много популярен модел, а защото за мен колите се различават само по цвят и тип скоростна кутия – ръчни или автоматични. Старателната млада госпожица не сметна за необходимо да спомене нито едно от тези важни свойства на возилото. Пита дали искам да наема така описаното транспортно средство.
Искам, разбира се! Щом е в движение и с пълен резервоар, взeмам го. Имала съм благоразумието да попитам как да изляза от центъра, за да поема на север. Според думите на младата девойка трябвало само да стигна до Мидланд (Средна земя) и оттам просто хващам Великата северна магистрала. Само тя води на север, тъй че е лесно. Няма начин да се объркам.
Тя ще ми каже на мене! Мигом се загубвам. Първо, защото не е много ясно от уличните табели как точно се стига до Мидланд, и второ, защото името на въпросния квартал никак не е случайно. Там се срещат Великата северна магистрала, Великата източна магистрала, не по-малко великата Южна магистрала, Крайбрежната магистрала „Бранд“ и още няколко първокласни национални пътища. Освен величествени и вдъхващи благоговение имена, всички тези пътнотранспортни съоръжения си имат и съответстващи на международните стандарти цифрови кодове. Но правят ли си труда пътните указателни табели да използват някоя от тези отличителни характеристики? Неее. Те услужливо ми предлагат да се разходя до Микатара на някакви си 972 километра от тук, до Мередин, което пък е на няма и 500 километра, а ако съм чак толкова придирчива и искам по-близка дестинация, мога да пробвам Гумалинг, Биндон или Банджингара. Ако пък толкоз чак нищо друго не си харесам, винаги мога да се върна в Пърт, нали така. Според табелите на това кръстовище например, накъдето и да поема, все в Пърт ще стигна. Всички пътища водят към Рим.
Избирам посоката наслуки. Причината да полагам толкова усилия да се озова на правилната магистрала е, че искам да посетя едно от най-необикновените австралийски градчета – единственото монашеско селище в Австралия, Нова Норсия. А дотам се стига само по една от всичките велики магистрали. Северната. За да не скучая по 150-километровия маршрут дотам, си пускам радио. Попадам на дискусионно предаване, обсъждащо актуални за деня новини. Слушам известно време в захлас коментарите на водещия в студиото по въпроса дали глобите за собствениците на кучета, които не почистват парковете и улиците след домашните си любимци, да зависят от размера на изпражненията, от породата на кучето – все пак това е индиректен индикатор за първото, чихуа-хуато не може, дори да иска, да остави след себе си такива впечатляващи депозити като булдога, да речем, и дали това би могло да се тълкува като дискриминация. Или фаворитизъм. Друг важен проблем, естествено, е какъв да бъде критерият за добро почистване и какво става, ако четириногото има стомашно разстройство или пък се е облекчило върху нечия частна собственост – следва ли стопанинът също да нагази в частната територия с цел почистване, или е длъжен да се съобрази с неприкосновения характер на собствеността. Все важни фундаментални въпроси на демокрацията. Твърдо убедeна, че съм случила на комедийна станция, аз се хиля с глас на все по-очевидните затруднения на водещия и слушателите да намират подходящи евфемизми и синоними по темата. После дискусията се прехвърля върху високия курс на австралийския долар и става ясно, че каналът е все пак новинарски. Не съм дори предполагала, че в някои щати политиката е толкова забавна.