Сменям честотите, докато не попадам на хубава музика. Слънцето залива света с щедро лятно сияние, небето е в невъзможното синьо на детски сън, пътят се извива гальовно като коте, а в зелените морави от двете ми страни разсеян Ван Гог е разливал щедро лилавата боя. Току се редуват лозя, портокалови плантации, ниви с ечемик, зеленчукови насаждения, още лозови масиви, винарни, фермички и крайпътни ресторанти, обещаващи пресни скариди. Това е плодородната долина Суон по горното течение на едноименната река. Живописна и кокетна като илюстрация в детска книжка. От ефира компания ми правят „Куин“, „Блонди“, „Флийтуд Мак“, „Дайър Стрейтс“, „Супертрамп“. Или Фортуна още ми се подмазва, или това наистина е най-доброто радио на Пърт, както се саморекламира каналът.
Току след първото появяване на Нова Норсия на пътната табела, радиото започва да заглъхва. След още няколко завоя изчезва напълно. С изумление установявам, че няма нито една станция в ефира. Нищо. Ни-щич-ко! Но нямам време да се дивя на необичайния факт, тъй като вече виждам първите постройки на селището. Като опитна туристка се насочвам директно към паркинга на информационния център. Наоколо няма жива душа. Само паркиран трактор нарушава абсолютната празнота на пейзажа. Е, и тухлената сграда, в чиято сянка скривам вярното си возило.
Жегата се стоварва отгоре ми с всичкото наднормено тегло на угоеното си лятно слънце. Сухият прашен вятър веднага се заема да критикува прическата ми и две мухи гостоприемно се втурват да ме целуват по устата за добре дошла. Ала Брежнев–Хонекер. Скривам се от всички тях зад масивната дървена врата на музея. Посрещат ме хлад и калиграфски изписан дисплей с правилата за гостоприемство на монасите бенедиктинци. (Според същите всеки гост трябва да се посреща така, сякаш е самият Исус Христос.) Разхождам се дълго из двата безлюдни тихи етажа на музея-художествена галерия-сувенирен магазин с чувството, че съм последният жител на Земята. Най-после край етажерка с бурканчета мед срещам разпоредителката. Мила жена с бели коси, която се стряска видимо, като ме вижда (чак толкова ли съм рошава?!), и надълго ми се извинява, че съм пропуснала последната за деня екскурзоводска беседа в един часа. Всички посетители вече си били тръгнали.
Започвам да се чувствам като натрапница (плашеща милите белокоси женици) и питам дали би било приемливо и подходящо да се разходя из селището. (Откъде да знам – в монашеската обител може да се смята за най-грозна ерес и прелюбодеяние жена на средна възраст да се разхожда сама, без забрадка, сред безлюдния покой на селото. Християнската църква, както знаем, има доста силно дискриминационно отношение към представителките на моя пол.) О, разбира се, разбира се, че съм добре дошла да разгледам. Църквата също е отворена. И ресторантът. И хотелът. И гробищата са много интересни. Само манастирът е затворен за външни лица. За съжаление.
Все повече ми се струва, че лелчето всячески се опитва да се отърве от мен. Изкушавам се да тествам гостоприемството и (интересно, дали ме вижда като потенциален предрешен Божи син), но се чувствам все още виновна, задето я стреснах, и се подчинявам на любезното изкъшкване, сбогувам се бързо-бързо и излизам. Мухите не са се отказали от целувката. Аз се правя на свенлива и ги пъдя.
Прехвалените гробища не ме привличат с нищо друго освен с прохладна сянка. Няма цветя, нито каменни скулптури, нито параклиси. Само скромни надгробни плочи. Някои килнати, други потъмнели от времето, трети с нищо незабележителни. Знам, че някои ги намират за неизчерпаем източник на информация и могат да прекарат часове, зачетени в епитафиите и рождените дати, но на мен това ми прилича малко на удоволствието от четенето на телефонния указател. Не че не е интересно и информативно, просто... Добре де, да речем, че гробищата просто не са моята чаша с чай, както казват англичаните. Сядам за малко на тухления зид, докато освобождавам от плен отчаяно жужащата муха, заплетена в косите ми от побъркания фризьор, който все не може да вземе окончателно решение. Ту е твърдо убеден, че най ми отива път отляво, и за по-траен ефект ме посипва с фина прах вместо лак за коса, ту размисля внезапно и трескаво ме тупира от всички страни. C повечко червена прах. Ту изгубва всякаква увереност и започва отчаяно да кърши пръсти, ама без да изпуска косата ми. И без да гледа, ми хвърля прах, този път в лицето. Ей затова не обичам да ходя по фризьори! Щастливата муха кръжи в захлас край изменчивата ми прическа и одобрява невъздържано всичките ми превъплъщения. Аз съм личната и освободителка все пак.