Нова Норсия е вписана като задължителна туристическа дестинация във всеки пътеводител, а е най-безлюдното място в света. Празно. Тихо. Умиротворено. Простота и смирение са главните принципи на бенедиктинците. Монасите прекарват живота си в тежък труд и молитви (шест пъти на ден). Мотото им е Pax – латинската дума за мир. И мир властва с всичка сила над всичко и всички в Нова Норсия. Застинал, недокоснат, ненакърнен, омагьосан. Като в началото на сътворението. Преди Бог да създаде човека.
Само черен гарван прелита над пустия път (нито един автомобил не е минал, откакто съм пристигнала). И мухите. Ах, мухите! Споменава ли се в главата за сътворението нещо за мухи? Имам муха в ухото, муха в джоба, една в ръкава, цяло сборище в косата. Муха в устата. Пърхане на муши крила в носа, муха зад очилата. И отново, но не непременно в този ред. И хем денят е ветровит! Не мога (и не искам) да си представя какво е при безветрие. Южноавстралийските мухи са световни шампиони в летенето срещу вятъра. Неоспорими, ненадминати асове на мушия свят. Движат се в стройни бойни формации, прегрупират се светкавично и атакуват неуморно. От прахоляк и лазещи мухи по очилата едва виждам къде вървя.
Високите ковани порти на църквата са затворени. Жалко! Така исках да видя прочутите църковни фрески от 70-те години на XX век с австралийската сцена на Рождеството – комплектувана с аборигени, агнешка кожа, кенгуру, папратово дърво и за повече автентичност дори c космонавт в задния план.
Насочвам се към манастира. Там, естествено, има забранителна табелка. Светата обител е само за посветени. Няма забрана за фотоапарати, така че аз си отнасям за спомен снимка на вратите от ковано желязо и каквото се вижда през тях. Покрито параклисче ми напомня една от историите, прочетени в музея. Как дон Pосендо Салвадо спасил манастира и църквата от страховит горски пожар, като вдигнал иконата на Дева Мария срещу настъпващите пламъци и крещял отчаяни молитви над рева на опустошителната огнена стихия. Пожарът повече или по-малко се впечатлил. Врътнал се обратно откъдето бил дошъл. Дон Салвадо спечелил сърцата на много аборигени за християнството този ден. На мястото на чудото е издигнато малко неугледно светилище. С избеляло книжно копие на иконата.
Случайно забелязвам, че мобилния ми телефон няма покритие. Ама хич. Което ми припомня как радиостанциите изчезнаха още по пътя насам. Оглеждам се и без изненада установявам, че нийде не се вижда антена. Нито телевизионна, нито сателитна, нито друга някаква. Какво прекрасно място! Истинска омагьосана гора, заключена в миналото. Или в настоящето. Все едно е, защото времето е относително. Без база за сравнение, без връзка с външния свят, без отправна координатна система времето не съществува. Остава само покой. Pax. И мухи.
В ресторанта възрастна двойка отпива бавно от запотените си чаши в пълно мълчание. Столчетата на чашите тракват приглушено върху дървената маса. Сервитьорът ме поздравява с мълчаливо кимване. След безлюдието и тишината на следобеда, прекаран в компанията единствено на вятъра, всичко тук ми се струва шумно, претъпкано и натрапчиво. След продължителното мълчание и самота едва намирам гласа си, за да поръчам абатска бира. Изучавам менюто, докато кехлибарената течност бавно пълни високата стъклена чаша. Агнешки пържолки и телешки стек с картофи и прясна салата. Това е. Без вариации. Простота и смирение. Заковано е на тезгяха и по захабения му вид си личи, че не е отскоро. Може би от създаването на манастира менюто за гости е все такова. Бенедиктинците държат на традициите.
Сядам на масичка навън, наслаждавайки се на вече косите слънчеви лъчи и брулещия вятър. Всъщност се наслаждавам най-вече на усамотението си. Нямах представа, че е толкова лесно да се пристрастиш към тишината. И безлюдието. Започвам да си мисля, че на място като това човек може наистина да сe помири с Бог. И дори със себе си. Жалко е, че има толкова много изисквания, за да станеш бенедиктински монах. Трябва първо да се покръстя в римокатолицизъм. И да си сменя пола.
Съвсем близо до пътния знак за Нова Норсия, насред зоната на празния от всякакви радиовълни ефир се е килнала оребрената купа на огромна сателитна антена. Гигантска. Гугъл ще ми подскаже после, че е космическа. Слуша сигналите на марсианските космически програми. Още едно от странните противоречия на това градче – Бог и Марс. Космонавти и бебето Исус. Съжителстват в мир. Pax.
След кратка паникатака, причинена от липсата на автомобила (кой, за бога, ще открадне автомобил от манастир?!), си спомням, че пътувам с кола под наем, онази бялата там, и потеглям към Индийския океан. С малко късмет и шофиране по карта може да успея да стигна до плажа навреме, за да видя залеза. Какво му е толкоз специалното на залеза над Индийския океан ли? Ами никога не съм го виждала. Все тъй се случва, че живея по източните брегове на континентите. Изгреви да искаш! И над морета, и над океани. Залез май съм виждала веднъж над Тасманово море. И туй то. Тъй че настъпвам педала на газта и се впускам в състезание със слънцето. Ха да видим кой ще стигне първи!