Радиото се връща внезапно към живот, уверявайки ме с гласа на Фреди Мъркюри, че „Ние сме шампионите на света“, но слънцето играе нечестно. Не само че се спуска все по-бързо по стръмното нанадолнище, но се изхитрява и да се уголемява в процеса, изтънявайки съвсем тясната синя ивица над короните на дърветата. Обаче аз не се предавам лесно. Опитвам се да не обръщам внимание на гладния си стомах, докато „Мен ат Уърк“ се умиляват над веджемайт сандвича. Слънцето започва да прави откровено мръсни номера – свети ми в очите с милионватовите си прожектори. Дори със спуснати сенници и слънчеви очила не мога да прочета табелата на Т-образното кръстовище. Завивам слепешката на юг. „И гората ще ехти от смехове“, обещава Робърт Плант. Бързо! Ей там, зад хълмa. Ох, докога ще се бави този светофар?! Къде е паркингът? Абе, нямат ли паркинги тия хора бе?! А, ето го, сега пък няма свободни места. Какво, всички залез ли са хукнали да гледат?! Дълги сенки вече се протягат зад високите пясъчни дюни, докато аз пъпля със скоростта на костенурка и се оглеждам за място за паркиране. „Металика“ доливат масло в огъня с „Нищо друго няма значение“. Паркирам! И хуквам срещу влажния океански вятър, катеря стръмната пясъчна дюна. Газя бодливи растения, подпирам се с длани върху остри клечки. Пясъкът е ситен като сол. Срива се. Пълни обувките ми. Най-после издрапвам догоре! В отчаян опит за открадната победа cлънцето вади последния си коз – скрива се зад облак. Край. Няма да видим как потапя огненото си лице в сребърната чаша на океана. Няма да станем свидетели на ежедневното алхимично превръщане на оловото в злато. Тръшвам се разочарована на хладния пясък. Искам да си купя стълба към небето!
Плажът е пълен с хора. Повечето облечени. Май наистина всички са дошли да гледат залеза. Ама нямаха тоз късмет. Очите ми още сълзят след продължителното взиране в слънчевия оксижен. Свалям тъмните очила и продължавам да се самонавивам как не е честно. Да прекося целия континент, да пропусна агнешките пържолки, да бия толкова път, да изрева кофи сълзи срещу ослепителната светлина и накрая да пропусна залеза заради някакъв облак! Залезен бряг друг път! (Така се казва плажът.) Без милионите мегавати на слънцето калориферът на западния вятър бързо се превръща в мощен охладител. Треперя от студ в настръхналата си кожа, гълтам на дълги глътки влажния мирис на океана, мигам срещу ситния пясък, блъскащ неуморно в лицето ми. И тогава... само за част от секундата, само колкото да го зърна бегло между две примигвания, колкото да запали хоризонта за миг в сюрреалистичен зелен огън, да озари светкавично снежнобелия плаж, слънцето се показва присмехулно под ъгълчето на тежката облачна крепост. И изчезва. Този път окончателно. И небето кънти от смехове. А може би Фортуна ми намигва за последно съучастнически – все още сме приятелки.
ТАСМАНИЯ
По срамните места на географията
Макар че аз лично не разбирам какво толкова срамно и неприлично има в женската анатомия. Но факт е, че когото и да заговорите на тема Тасмания, ще ви отвърне със свенлива усмивка или широко ухилен, ще занарежда непристойни коментари – според пола, културата и социалния си статус. Горките тасманийци! Предполагам, че им е писнало до смърт. То и на италианците сигурно им е дошло до гуша да слушат, че родината им е ботуш, ама пък да се родиш в място, приличащо на Роршахов тест, си е чисто наказание.
В интерес на истината Тасмания невинаги е имала този порнографски имидж. Преди няколко десетки хиляди години, когато Творецът бил още в ранния си творчески стадий и експериментирал с твърдите агрегатни състояния на водата, нивото на световния океан било много по-ниско и Австралия била доста внушителен континент. Тасмания също, тъй като се явявала част от континента. После на Създателя му дошла музата и заекспериментирал с актово изкуство. Разтопил набързо ледовете и залял де що имало ниски земи по крайбрежията, като в процеса изненадал силно атлантидяните и тасманийците. За първите е писано много от Платоново време насам, няма да се занимаваме сега с тяхната неподготвеност. Драмата на последните обаче е останала невъзпята и до днес. Горките аборигени внезапно открили, че безбрежният им плосък роден континент се е свил до размерите на малко, обрасло, стръмнопланинско островче със силно непредставителна форма. Шокът трябва да е бил жесток (почти като на българските общинари, като ги изненада посред декември зимата) – от горди свободно номадстващи жители и стопани на безкрайни територии да се озоват без предупреждение в скромната роля на обитатели на гъстата растителност там долу. (Малко като срамни въшки.)