Сега. Да обясня тука, че аз не обичам телефони. Никакви. Най-малко мобилни. И не без причина. Те системно и безпощадно ограбват личната ми свобода и вдигат неприятен шум в най-невероятни часове на денонощието, дори да не изреждамe другите им очевидни негативи – шокиращите сметки, своеволията на доставчиците на комуникационни услуги, неизмеримата досада на неуморни анкетьори и прочее неизбежни особености на съвременния начин на живот, без които безспорно бих била много по-щастлива. Aз подмолно си отмъщавам, като редовно забравям да заредя батерията, оставям си телефона вкъщи, не го чувам, като звъни, с дни не забелязвам получените съобщения и не им отговарям, не знам как да ползвам многобройните менюта и не пращам SMS-и, освен ако не е абсолютно, животоспасяващо наложително. Съответно много рядко получавам такива. Обикновено.
Този конкретен ден в сивия дъждовен Лонсестън е невиждано и нечувано, направо зловещо и знаменателно изключение – получила съм 24 съобщения, откакто напуснахме Бризбън! Повече, отколкото през последните шест месеца общо. Е, то хубаво е човек да знае, че е търсен и обичан, ама чак пък толкова да съм залипсвала на всички... Съобщенията са: от правителството на Куинсланд (!), от кмета на Бризбън (Бре!), от Министерството на транспорта (!!), от изпълнителния директор на компанията, в която работя (Това си е направо плашещо!), от шефа ми, от колeги, приятели, разни чувани и нeчувани организации. Bсички ме уведомяват за обявената евакуация, предлагат ми помощ, съдействие, настояват да им се обадя, да потвърдя, че сме добре, предлагат подслон, в случай че сме наводнени.
Докато ги изчета всичките и се преборя с идиотската телефонна клавиатура, колкото да разпратя вестта, че сме живи, здрави и на (относително) сухо, телевизионните новини се прехвърлят на прогнозата за времето. Страховито лилавата зона на поройните дъждове се придвижва с убедителна анимационна зрелищност на юг през Куинсланд и Нов Южен Уелс, та чак до Тасмания. Няма измъкване! През следващите седмица-две ни очакват дъжд, много дъжд, порои, наводнения и още дъждовно време. Hякакъв телевизионен метеоролог самодоволно отбелязва, че дъждовният сезон едва сега започвал. Абе тия хора телевизия не гледат ли, що ли?! През прозореца си поне едно око не хвърлят ли??!! Ми то в Куинсланд не е спирало да вали от месеци! Целият щат е замязал на воден свят. Човек все настъпва жаби в тъмното и очаква да срещне Кевин Костнър зад ъгълa.
Апокалиптичната прогноза ми напомня, че е по-добре да побързам с разглеждането на местните забележителности, докато световният потоп не ни е застигнал. Като ще ставаме волю-неволю персонажи в нови библейски глави и сюжети, то поне да се поразходим дотогава.
Лонсестън
Хич да не ми скачат тука (или по-нататък) разни ерудити и буквоеди с теории как се предполага да се произнася въпросното буквосъчетание или как му викат на Британските острови. В Таси е Лонсестън. Точка. Никой не знае защо.
Когато великият мореплавател Тасман направил великите си географски открития, той май не бил много сигурен дали Тасмания е разделена от континента. Кръстил я Земя на Ван Димен, но на картите му е неясно дали е самостоятелно парче суша. Пò изглежда като да не е. Кук на свой ред също пропуснал да забележи ивицата вода между двете суши. Та чак до пристигането на белите заселници Тасмания си останала на теория част от континента.
Британското владение на новия Южен континент вече било официално заявено с основаването на първото cелище затвор в Сидни, когато, не щеш ли, малко по-наблюдателният капитан Бас взел, че открил протока, който разделя Земята на Ван Димен от материка. И своевременно (с известна егоцентричност) го кръстил на себе си. Което не е чак толкова странно всъщност, по онова време само който не е идвал до тукашните брегове, той не е направил географски открития и не е оставил името си (и това на любимия си губернатор/крал/кралица/принцеса/съпруга/любовница/комшийка/метреса) по географските карти. Това конкретно откритие обаче носело със себе си сериозни политически последици. Ако Земята на Ван Димен била наистина самостоятелна суша, то трябвало незабавно да се вземат мерки и да се предявят териториални претенции и върху нея. Иначе нахалните французи, чиито плавателни съдове висели по най-подозрителен начин край Западния бряг под предлог за научна експедиция (каквато действително извършвали), с корабни имена като „Географ“ и „Естественик“, щели като нищо да я обявят за френско владение и да дадат на Наполеон невъобразимо важен стратегически пункт за инвазия в Новия свят. Британската корона не можела да допусне подобна историческа и милитаристична несправедливост. Затворнически кораби веднага били пренасочени да основат втора колония в южната част на острова – днешната тасманийска столица Хобарт, и просто за всеки случай, за да се обезкуражат напълно французите, още една от северната страна, която по-късно ще се превърне в Лонсестън. Вторият най-голям град на Тасмания.