През целия деветнайсети и началото на двайсети век Лонсестън е важно пристанище и търговски център – изнася вълна, жито, руда. Внася имигранти. После значимостта му бързо намалява заедно с тази на цяла Тасмания и за много дълго време островът остава под радара на бързоразвиваща се модерна Австралия. Което позволилo опазването на колониалната архитектура и атмосферата на града, които останали забележително непокътнати. В пълното им разточително викторианско великолепие. И романтична непрактичност. Мотелът ни например е небрежно реставрирана дървена скърцаща двуетажна чудесия, окичена откъм улицата с веранди, дърворезби, поизкривени от времето колонади, наблъскани една в друга кулички и множество разнокалибрени двускатни покривчета, боядисанa екстравагантно в контрастни цветове с преобладаващ афинитет към виненочервено, бяло и светлосиво. С пищни деликатни дантели от чугун под стрехите.
Дори през ситния дъждец и рехавата мъглица над реката мога да видя множество възхитително декоративни колониални къщи, накацали живописно по стръмния склон над пристанището. Каменни, дървени, разточително огромни или ситно-скромни, скупчени гъсто една в друга. Под гигантски евкалипти и вековни европейски дървета. Кокетните рибарски лодки, платноходни корабчета и яхти, копиращи модели от минали столетия, компетентно допълват историческата картина. Покой и безвремие властват над гладките води на река Тамар. И чайки, естествено. Къде се е видяло покой и безвремие да не са системно нарушавани и доминирани от крясък на чайки?! Сглобяемият чугунен мост, произведен в Манчестър и превозен с кораби, за да бъде издигнат в елегантна арка над реката, ме убеждава окончателно, че съм попаднала в неиздаден роман на Джейн Остин. Съветвам се набързо с картата, повдигам деликатно дългите си викториански фусти и атакувам туристическа атракция номер едно – дефилето Катаракт. (Няма нищо общо с очните болести, думата означава „водопад“.)
Предполага се, че преди около 10 хиляди години чудовищно земетресение е разцепило скалите и реката се е втурнала с грохот и трясък в теснината, влачейки канари и разширявайки неуморно дефилето, което прави и до днес. Създавайки едно от най-привлекателните места за разходка в градеца. Отвесни скали, шум на вода, древни гори и катерачески приключения буквално на пет минути от центъра. Пътеката е тясна и предизвикателно стръмна, предлагаща потресаващи гледки към свирепите отвеси под мен и далечното зелено на реката. Eдночасово пъхтене и потене, разнообразено със спъване в коренища и подхлъзване по сипеи, освежено с несекващ ленив дъждец, ме отвежда до най-неочакваната зрителна и звукова картина за подобен праисторически гингирлик – плувен басейн, пълен с пищящи до бога деца, обкръжен от грижовни майки, сред алеи, пренаселени с кучета на каишки и спортуващите им стопани. В съседство с прекрасно планинско езеро, симпатично мостче, ресторантче и великолепно поддържани паркови площи. Някогашното ледниково езеро в скалната планинска купа, опразнено след катастрофалното земетръсно пропукване, се явява понастоящем детска площадка за игра на целокупното население на Лонсестън.
Прекосявам мостчето и попадам в още по-фантастична картина. Сред облаци от синеещи хортензии, лилавеещи бугенвилии и друг екзотичен храсталак се кипри изящна викторианска беседка. На перфектно подстриганата полянка пред нея се разхождат... пауни. Естествено! Какво друго да се разхожда из дивите паркове на един от най-отдалечените постове на цивилизацията, на един от най-южните и най-екзотичните острови на планетата?! Няма да е тасманийски тигър, я! Паун ще е! В пълно бойно оперение. Напълно изгубвам усещане за реалност и искрено се изненадвам, че запъхтеният младеж, който прави лицеви опори сред пауните, не е мистър Дарси. Хм.