С много туткане и известно нежелание, навличане на мушами, дъждобрани, якета и шушляци най-после се разтоварваме сред проливния дъжд на паркинга до водопада. Грохотът му разтърсва в перманентни вибрации асфалта под краката ни. С все така нулев ентусиазъм се запътваме по калната стръмна пътечка, следвайки табелки, обещаващи впечатляващи гледки след само 20 минути. Времето е относително нещо, което позволява на някои 20 минути да са с часове по-дълги от други. Особено силен удължаващ ефект в този смисъл имат шуртящите с максимална мощност небесни кранове за студена вода. Водопадът изниква внезапно пред очите ни сред неспирен земетръс, грохот и водна мъгла. Разпенената ядно стихия се хвърля в 90-метров скок, разпокъсан тук-там от бясно облъсквани гранитни канари, имали неблагоразумието и лошия късмет да се озоват на пътя и. Най-високият водопад в Австралия с малко неочаквано за тия краища на света име – Свети Колумб. Вече е невъзможно да се каже кое излива повече студена вода във врата ми – мощните пръски на водопада или мощните струи на дъжда. Сигурно е само, че обувките ми са напълно мокри, фотоапаратът е пълен с вода и ръцете ми са замръзнали. Което най-после задейства старите рефлекси и аз превключвам на добре отработения новозеландски режим, който ми беше някога втора природа.
Много е просто – трябва само да забравиш за студа, дъжда и другите очевидни физически неудобства и да се наслаждаваш на приключението. Какво толкова?! Дъждът е само малко кислород, свързан с водородни молекули. Малко вода от небето ли ще ни попречи да се забавляваме?! Ако щете вярвайте, обаче методът работи. Изведнъж очите ми се отварят за прогизналата хубост на омагьосаната гора край нас. Под мрачните катедрални сводове на гигантски вечнозелени евкалипти се кипрят деликатни безбройните чадърчета на папратови дървета, разстила се плетеница от паднали гниещи стволове и всичко, абсолютно всичко е покрито с дебел килим от мъх. Вода се стича по всяко листенце, фина мъгла забулва всяка зелена корона, ручейчета подскачат нечуто по всяко камъче. Праисторическо безлюдие и неподвижност. Недокоснат пейзаж от древна Гондвана. Изскачащ внезапно иззад хвощовете тиранозавър рекс би бил съвсем на място. Възторжено пискащи туристи не са.
Дори натоварени в микробуса, усещаме във вибрациите на шасито мощния тътен на водната стихия, търкаляща камъни и клони по 90-метровото лице на скалата. С включени на най-висока скорост чистачки, возилото ни запъпля сред непрогледната мъгла към най-известната кръчма в Тасмания.
„Кръчмата в Пасището“ е забележителна само с това, че е насред нищото. В средата на изумрудено селскостопанско зелено нищо. Което, противно на очакванията ви, я прави много добре посетена. Кралицата на обора, свинята Присила, оправдава славата си на любителка на местното пиво и с нескрито удоволствие излочва две-три бири под овациите на ентусиазирана и вече неспасяемо мокра публика. Бирата, както и ние ще установим много скоро, си я бива. Горещият лепкав пудинг с фурми също. Локалното мерло обаче се оказва такъв потресаващ воднист киселак, че мигом разсейва намеренията ми да проучвам тасманийските вина. Домашната атмосфера на пъба и топлината на весело бумтящата му печка ни убеждават да наблегнем по-сериозно на тъмното пиво. Със строго медицинска цел, разбира се – за хидратация и предпазване от настинка. Люк, който не може да пие, докато кара, едва ни изтърпява да се подпираме по излъсканите от хиляди ръкави дървени барове и ни подмамва най-накрая с очевидно неискрени обещания и явни лъжи, че ако времето се пооправи, ще се къпем в световноизвестните неустоимо привлекателни плажове на Света Елена, най-популярният тасманийски курортен градец.
Постоплени и развеселени (има нещо много забавно в алкохолните градуси, не сте ли забелязали?), великодушно му позволяваме да ни натовари пак в микробуса. Така наречената Тасманийска магистрала се оказва река с асфалтирано дъно. Не е хич чудно, че не срещаме никакви други превозни средства по нея – все още e твърде плитка за плаващи такива. Целокупното туристическо множество се унася в дрямка.
Лепкав пудинг с фурми
и маслено-карамелен сос
Съставки:
1 чаша сушени фурми; 1 чаша вряла вода; 1 лъжичка сода бикарбонат; 50 г масло на кубчета; 1/2 чаша захар; 2 яйца леко разбити; 1 чаша брашно; 1 бакпулвер.