За соса: 1 чаша захар; 300 мл сметана; 80 г масло.
Приготвяне:
Намажете дъното и стените на кексова форма с масло и загрейте предварително фурната до 180 градуса. В купа залейте фурмите с горещата вода и лъжица сода бикарбонат и оставете да се накиснат около 5 минути. С миксер разбийте омекналите фурми с маслото и захарта, докато се получи гладко пюре. Прибавете яйцата, брашното, бакпулвера и продължете с разбиването до пълно хомогенизиране. Печете в намаслената форма на средно силна фурна за около час. Готовият пудинг трябва да е лепкав и сочен, не опечен до ронливост.
За соса: смесете съставките в тиган и бъркайте на не много силен огън до сгъстяване. За перфекционистите: добавете една лъжица уиски или коняк в последния момент, преди да свалите от огъня. Няма да стане зян, обещавам.
Сервирайте пудинга топъл, залят с лъжица сос.
Събуждаме се на един от най-фотогеничните плажове в света – Заливът на огньовете. Ситен, захарнобял пясък, копринени вълни от лазур и аквамарин, чудновати, преливащи в оранжеви нюанси канари, тъмнозелен фон от ниски крайбрежни гори, заслепяващо слънце и принципно усещане за лято, ваканция и непреходно безоблачно щастие. Това, както всеки интелигентен читател се досеща, е стандартната туристическа картичка на мястото. Както скоро ще стане ясно, продукт на множество дигитални технологии и не на последно място, на късмет за добро време. В нашия случай и времето, и технологиите ни изневеряват. Плажът прелива в сиво-сиви нюанси, водата и небето следват скромния му пример. Вятърът разнася парченца водорасли и парцали морска пяна. Дъждът полага неимоверни усилия да намали солеността на океана. Не, не съм се пристрастила към черно-бялата фотография. Фотоапаратът ми си е съвсем цветен и отчаяно, и с всичката мощ на вградените си оптично-дигитални технологии се опитва да улови някаква различна от сива дължина на вълната. Нахалост. Само натъркаляните край залива канари са запазили ярките си одежди – оранжеви, жълти, червени, резедави петна се разливат по мокрия гранит. Невъзмутими и неизтриваеми. На места равномерно едноцветни, другаде в ситна шарена мозайка.
Боядисват ги лишеи – онази странна симбиоза на водорасли и гъби, намерила тук идеални условия за упражнение във визуалните изкуства. С огнените си цветове дават основание на много посетители да си мислят, че заливът затова носи огнено име. В действителност капитан Кук е кръстник на мястото и се случило така, че точно като минавал оттук, аборигените се занимавали с „пожарно фермерство“ (предизвикано контролирано изгаряне на растителността, за да се стимулира раcтежът на треви и друга прясна зеленина, привличаща дивите животни), та от кораба се виждали множество огньове край залива.
След като разходката до водопада доказа безкомпромисно и брутално абсолютната безполезност на целокупното ни дъждозащитно снаряжение (разнокалибрени чадъри, анораци, пончота, дъждобрани, якета от всевъзможни импрегнирани и „дишащи“ материи, спортни, маркови и от вида „две за лев“), групата ни е принудена да търси други водоизолиращи решения. И ги намира под формата на найлонови торби за боклук, които Люк великодушно жертва за каузата. Стандартни. Черни, с жълта вързанка. В суматохата и теснотията на нахлузването им се налагат няколко основни модела, разнообразени с изобилие от вариации и детайли, в зависимост от националните и културните особености на индивидите.
Моделът „бостанско плашило“, при който в средата на дъното на торбата се разкъсва неравна дупка за главата, а в страничните ръбове още две за ръцете, е предпочитан от евро-азиатското мнозинство в групата. В този случай жълтата лента се завързва на шикозна фльонга (предпочитана от японките) или на морски възел (преобладаващо решение при китайските и германските младежи), пристягаща тоалета в областта на талията. Представителят на тевтонците дори завършва така получения непромокаем ансамбъл с права пола в модна дължина до средата на коляното, отново дискретно и стегнато закрепена с жълт възел и придаваща на цялата композиция неспасяема прилика с параден eсeсовски шинел.
Австралийската четвъртина от групата предпочита да опази ръцете си сухи, затова пренебрегва предимствата на двете странични дупки и превръща защитното си облекло в черен найлонов вариант на усмирителна риза. Е, вярно, малко ограничава движенията, но пък безспорно повишава коефициента на непромокаемост. Да не говорим, че е несравнимо елегантна и стилна – без никакви финтифлюшки и излишни детайли. Французойката, с присъщата за сънародницитe и неподражаема свобода в облеклото, успява да създаде нещо много подобно на костюм тип ку-клус-клан. С все островърхата качулка, дълги ръкави и спъващи поли. В черно. Със смели нетрадиционни жълти детайли и интересно плисирани акценти. Много шик!