Лудостта явно върви ръка за ръка с туризма. Освен нас има още поне десетина откачалки с мушами и дъждобрани, събрани в плътна групичка около чичкото доброволец, който е имал лошия късмет да е на смяна тази нощ и ще ни води да гледаме пингвините. Фотоапарати, мобилни телефони, фенерчета и всякакви светлини са абсолютно забранени – тези точно пингвини, освен че са най-малките в света, са и нощни същества и всяка ярка светлина ги ослепява невъзвратимо, което пък ги обрича на смърт. Препъваме се по разкаляната пътечка, задъхваме се срещу свирепите пориви на вятъра и слушаме с интерес лекцията за живота на малкия син пингвин. Труден и тъжен, доколкото мога да схвана от малкото известно за вида им. Гледат малките си в дупки в земята и ги хранят с повърната риба, която ловят навътре в океана на дълги, често многодневни експедиции. Хищни птици и морски хищници ги дебнат в морето, диви динго, домашни котки и светкавици от фотоапарати – на сушата. Освен в Тасмания, има малки популации син пингвин в Нова Зеландия, но като цяло броят им все повече намалява.
Когато лекцията най-после свършва, добродушният чичко ни подканя да се огледаме. И чак тогава си даваме сметка, че тъмнината около нас гъмжи от живот. Стотици малки фигурки се поклащат чарличаплиновски в нестройни колони по полегатите скали, в тревата, на няколко метра от нас, между нас, в краката ни, и си продължават по пътя с малките си тъмносини фракове и важно събрани зад гърба ръце. Сякаш се прибират подпийнали от официална вечеря. Дупките им са нескопосни, тъмни и мокри. Пухкавите пиленца вътре се гушат едно в друго или нетърпеливо излизат пред дома си да подканят с гладни крясъци закъсняващите си родители. (Както правилно отбелязва Зеницата на очите ми, не само хомосапиенските деца имат проблем с безотговорните си родители. Ех, дете да не си на този свят! Така излиза.)
Докато се приберем в хижата, вече минава полунощ, а косите, дрехите и обувките ни са пак в изходното положение – абсолютно мокри.
Събужда ни аромат на разтворимо кафе и препечени филийки. О, блаженството на сухите чаршафи! Заменили хладината на още влажните чорапи и дрехи. Светът отвъд прозорците е все тъй черно-бял, свиреп и мокър. Поемаме бодро към следващия залив с приказни плажове и божествени гледки. Днес вече магистралата е напълно плавателна. Вие се търпеливо сред просторни кални езера. Пардон! – ниви. Източната част на Тасмания е била някога океанско дъно. Може би сме свидетели на връщането и към това изначално състояние. Микробусът спира старателно на всички предвидени в програмата ни пикник зони, колкото да се убедим лично в еднообразието на гледките – мъгла, вода и нещо неясно зелено отвъд. Тасмания все повече ми прилича на Нова Зеландия. А пътуването ни придобива все по-сюрреалистични измерения.
След безсмислено спиране на плажa на Винената чаша, от който не са останали ни гледки, ни пясъци, ни дюни, Люк предлага да се отбием в информационния център. И ни стоварва на паркинга, на цели осем крачки от входната козирка. Някои неопитни плувци едва не се удавят при прехода. Двете лелки зад щанда се задавят от изненада – не всеки ден им се случва да са жертва на непредизвикана инвазия от пръхтящи мокри представители на Ку-клус-клан, Гестапо и Черните конници на Мордор. Без да обръща внимание на изумлението им, отборът на жълтата панделка атакува невъзмутимо въртележките с картички. След дълги консултации край рафтовете с дъждобрани единодушно гласуваме, че бутиковите ни чували за боклук (Пардон! – тренчкотове), индивидуално изработени според фигурата и нуждите на индивида, превъзхождат многократно и в повече от един аспект предлаганите в магазинчето модели.
Ако информационният център изобщо успява да ни впечатли с нещо, то е таблото с метеорологична информация. Списъкът с обявените бедствени райони, предупрежденията за наводнения, затворени пътища и магистрали, повредени мостове, ураганни ветрове, забрани за излизане в морето, затворени летища, спрян транспорт, всевъзможни прекратени услуги и принципни препоръки за всеки, който е грамотен и е, общо взето, с акъла си, да стои на сухо и по възможност с включено радио (защото по тези краища на Тасмания, както вече втори ден установяваме, няма покритие на никой от мобилните телефонни оператори), та списъкът е безкраен. В него фигурират без изключения всички места от туристическата ни програма – Лонсестън, водопадът, кръчмата на Присила, Tасманийската магистрала, Заливът на огньовете, даже Света Елена и Заливът на винената чаша (където бяхме преди половин час!). Прогнозата за следващите дни е: дъжд, дъжд, дъжд и после нещо голямо, кръгло и жълто. Цели два дни, преди да започне пак да вали. Какво пък е това сега?! Да не е градушка от жълти камъни?! Кълбовидни мълнии? Ааа, слънце било. Аха. А какво е „слънце“, че нещо не си спомням?