Люк храбро се преструва, че не е видял предупрежденията, и дава сигнал за потегляне. Чистачките вече дори не се опитват да чистят стъклото от вода, а само вяло разхвърлят рибите и другата водна фауна на атмосферата. Хм, ако атмосферата е в течно агрегатно състояние, пак така ли се нарича, или тогава вече се квалифицира като световен океан?
Потопът ни застига. Че даже и ни изпреварва. Пътят внезапно се гмурва под една временна забранителна бариера в недружелюбен кален водоем с неизвестна дълбочинност и разпростряна от хоризонт до хоризонт широчинност. Не че хоризонтите са много далечни – в момента видимостта се измерва в десетки сантиметри, ама все пак, за да прекосим водоема (или нечий заден двор, дегизиран като водоем), ще ни трябва подводница или поне ферибот. Ние недосетливо не сме си подсигурили такива, така че се връщаме. Е, не веднага. Първо правим няколко ужасно изнервящи рисковани маневри в неизвестно колко дълбоката кал, силно влачеща вода и отрицателна видимост. Нещо като 78-точкова маневра за обръщане. Заради ремаркето де, да не си помислите нещо неуважително за шофьорските умения на Люк. Той може да не е много в час със световните модни тенденции, но на волана е цар. Освен това познава района като дланта си. Обещава да ни прекара по един по-малко използван, но затова пък по надморсковисочинен път. С гледки.
Табелите по въпросния път наистина рекламират прекрасни лазурни хоризонти и прочее неповторими красоти, но също така предупреждават за стръмни наклони, опасност от каменни срутвания и остри завои. Нищо, което да предизвика тревога, разбира се, само обичайната в такива случаи смяна на предавките. По-ниска. По-ниска. Още по-ниска. По-нис... Упс! То нямало повече. Люк издърпва енергично ръчната спирачка и ентусиазирано ни предлага да се поразходим пеш до билото – да поразгледаме гората, да се поснимаме в дъжда, може би да поплуваме в канавката и да облекчим теглото на микробуса с тон и половина.
Пристягаме жълтите панделки и дисциплинирано се разделяме на две групи – мъжката половина бута превозното средство, жените и децата в колона по един поемат с бодра стъпка нагоре по баира. С песен. Модифицирала съм найлоновия си ямурлук с помощта на шапка с козирка (слънчевите очила и слънцезащитния крем решавам да запазя за по-форсмажорни обстоятелства), с която успявам да замязам на Фидел Кастро (забележителна метаморфоза, като се имат предвид разликата в пола, възрастта, цветът на кожата и силно натрапващата се липса на брада в моя случай). Много ефективно и навременно подобрение! Горещо препоръчвам на всички овчари, козари, хайдути, коледари и прочее ямурлукоползватели. Козирката отклонява водните струи от очите ми и на практика ми позволява да виждам! Сега вече мога наистина да се наслаждавам на гледката – вода, водни капки, воден прах, мъгла, водни пръски, ручейчета и поточета, локви, езерца, рекички. Кал. Мъх. Невисоки водопадчета. Прекрасно! Свършваме втората песен и едно от децата ревва с глас. И с истерия. Студено му било и мокро. Представи си! Ама че лигльо! Много са разглезени съвременните деца! Разбирам да бяхме гладни (тогава моето дете щеше да реве истерично) или жадни например. Пък ние сме се накиснали в такова изобилие от вода, не ти трябва даже да я пиеш, може просто да я попиваш с кожата си. Да не изреждам тука всичките полезни разхубавителни и оздравителни свойства на дъждовната вода – за косата, кожата, жлъчката, бъбреците и даже за дванайсетопръстника. Това си е направо спа. От най-луксозна категория. С натурални продукти! Още ден-два дъждовни процедури и ще се подмладим с десет години.
Трийсет минути по-късно съм така обилно и добре накисната, че вече сериозно си мисля, че съм станала разтворима. Направо ефервесцентна. Епидермисът ми отдавна се е размил в околния воден разтвор и само зъбите ми запазват някак твърдото си агрегатно състояние. Добре, че добавят калций и флуор в пастите за зъби! Люк Рейнуокър най-после ни застига с микробуса и предлага за компенсация да ни закара до някакъв пореден прословуто красив залив. Никой не се вдъхновява от перспективата. И нищо чудно. Ако искам да видя много вода на едно място, мога просто да погледна в обувката си, нали така. Бактън от водни басейни!
Вместо на залив, посвещаваме следобеда на малко крайбрежно градче – Суонси. От онези симпатични селски курорти, където всичко е боядисано в синьо и бяло, автосервизът е също бензиностанция и клуб по крикет, кафенето е магазин за алкохол и книжарница, а супермаркетът се явява едновременно сувенирен магазин, тото пункт, аптека и железария. За да не изглеждам съвсем като изпаднала алкохоличка, не си купувам посред бял ден еднолитрова руска водка, макар че това би бил най-разумният избор, а се спирам на френски коняк в елегантна плоска бутилка. Не се налага да убеждавам дълго спътниците си в предимствата на пофренченото кафе. Мокрите им коси и дрехи са достатъчно убедителни в студа.