Докато се крия под козирката на супера, снимайки синьото дървено хотелче, основано според гордата реклама в края на XIX век, и пушещите коминчета на къщичките край плажа, забелязвам с крайчеца на окото си нещо неустоимо привлекателно точно до касите. Не, не е шоколад. Чорапи са! Топли, вълнени и сухи! Като умиращ от глад, попаднал в сладкарница, просто не мога да се спра – купувам си на мига един, два, три, ЧЕТИРИ чифта. Сивички. С малки тасманийски дяволчета. Не че мога да ги обуя. Не и преди да източа езерата от обувките си. Но мисълта за сухи чорапи в комбинация с коняка в кафето ми действа ободряващо.
След още две спирки, колкото да възстановим стопроцентовата влажност на косите си (продължаваме с разхубавителните процедури) и да видим няколко интересни скални формации, се добираме най-после до хижата в Порт Артър. Отново стратегически разположена, но този път не на прага на магазин за алкохол, а на прага на гробищата. И на пешеходно разстояние от затвора. Каквато и да е стратегията в случая.
Горещият душ е съвсем малко по-мокър от дрехите ми. Сухите чорапи, които разделям поравно с Ненагледното, за да не мрънка пак за безотговорните родители (то продължава да си мрънка де), и лютите мексикански специалитети на Люк ме връщат в света на топлокръвните. Няма да ми повярвате, знам, но точно преди полунощ сме навлекли пак тренчкотите – трябва да излезем пак в тъмното, студеното и мокрото. Този път имаме среща не с пингвини, а с призраците на Порт Артър.
Ловци на духове
Не, няма да ги търсим в гробището. Призраците си обитават къщи като всички цивилизовани, уважаващи себе си духове от британски произход. Отиваме право в Порт Артър, някогашната най-голяма наказателна колония на Австралия. Водачката на нашата група е наметната с черен плащ, носи черни ботуши, масивен черен грим и щеше да изглежда страховито, ако не беше яркосинята и коса. (Язък! Взела ми е идеята! Сега, ако аз се боядисам в зелено, ще се чувствам абсолютна плагиатка.) Не се налага да пита два пъти за доброволци да носят газените фенери – седемнайсетгодишната новозеландка от български произход почти изтръгва първия от ръцете и, а други двама младежи с готовност понасят останалите светилници. Потегляме в нестройна колона с препъване в тъмното, шляпане в мокрото, найлоново шумолене във ветровитото и приглушени разговори на разни езици. С безформените си, подобни на дрипи дъждобрани, шапките, качулките и мъждивите пушещи фенери почти го докарваме на екранизация по роман на Дикенс. Разказите за лоши хора, жестоки престъпления и малтретирани деца са си точно на място. Чувам далечния шум на прибоя някъде вляво и май дори виждам призраците на разпенените му вълни в мрака, но целият останал свят тъне в непрогледна тъма, безпределна печал и влага. Като ято тромави нощни пеперуди се устремяваме към единствената светлина – електрическа крушка високо в камбанарията на църквата.
Цялата територия на Порт Артър е била поразена от пожар и повечето сгради са безнадеждно повредени, оставени да се рушат сред просторните зелени паркове. Църквата е само гол каменен скелет. Колкото и да се въртим наоколо и да заничаме по тъмните сенки, никакъв призрак не благоволява да се яви, така че в крайна сметка с известно нежелание се отправяме към дома на счетоводителя. Тук влизаме в мрачната стая на първия етаж и слушаме за безброй срещи на туристи с хора от минали епохи, необяснимо изчезващи пред очите им, вдигащи невъобразим шум на горния етаж, спъващи нощния пазач, затръшващи вратите и прозорците и прочее банални страхотии, докато на свой ред се спъваме в мебелите, праговете и стъпалата.
Следващата спирка е къщата на младшия медицински персонал на затвора – обиталище на пословично пакостлив полтъргайст. Научаваме що е то полтъргайст, прилики и отлики с призраците, духовете, присъствията, явленията, други насъщни класификации и дефиниции, без които просто недоумявам как съм живяла досега. Помотваме се още малко в мрака в отчаян опит да предизвикаме отвъдното да ни се яви, но скоро сме принудени да се примирим с несполуката и да се отправим към последното обиталище на духове – залата за аутопсии под къщата на старшия лекар. Този път слизаме в мазето и благопристойно и почтително се подреждаме край каменна маса, украсена подобаващо с овчи череп. И пак нищо! Ама наистина не са ми ясни тези призраци! Kакво толкоз не им угодихме?! Разбирам, ако искахме от тях да сe явят навън в ледения дъжд и свирепия вятър. Обаче в уютното тясно мазе с покрити с влажни петна стени, сред благоговеен шепот и зловещ мрак, в помещението, където са аутопсирани стотици и хиляди мъртви тела, и даже с озъбен овчи череп на масата, да не се покажат – какво повече искат?!