Правим наистина последен и извънредно дързък опит – влизаме посред нощ в централното помещение на кръстообразната сграда на Новия затвор, където са прекарвали дълги дни в абсолютно мълчание и изолация някои от най-страшните престъпници на Британската империя. И все така нищо! Това трябва да е най-безплодният тур в цялата ми дългогодишна туристическа история. Не научих и един-едничък исторически факт, в тъмното не видях нищо от архитектурата на сградите, не усетих хладен полъх край врата (т.е. той, многострадалният ми врат, си замръзна от студ и полъхване, но без намесата на свръхестествени присъствия и енергии), не чух необясними шумове (което не означава, че е било тихо, а само че вилнеещата буря е много по-шумна и от най-злосторния полтъргайст).
Разочаровани и съкрушени, се прибираме благополучно и безславно в информационния център. С празни ръце. Без да сме срещали призраци, мокри, замръзнали, умирисани на светилна газ и с черни бягащи кръгове пред очите от хилядократното заслепяване с фотосветкавици. (Добре, че не съм малък син пингвин!) Получаваме си сертификатите за успешно завършен „с кураж и дързост“ призрачен тур на Порт Артър, разглеждаме десетките снимки на призраци, духове, странни светлини, сенки и прочее фотографски аномалии, дарени от предишни участници в екскурзията с по-добър от нашия късмет, и вече доста след полунощ се прибираме в хижата. Скапани. Започвам да си мисля, че след тази така наречена „почивка“ ще ми трябва още един отпуск само за да си отспя. Дъждът не е спирал нито за секунда. Вятърът се усилва.
Адската машина Порт Артър
Като надхвърли златната възраст на 20-те, когато знае всичко, може всичко, не се съмнява в нищо и стига да рече, би могъл да завладее света, човек неизбежно се хлъъъзва (първо бавничко, а после все по-стремглаво) по надолнището на невежеството. И колкото пò чете и се интересува, толкова пò открива, че вече нищо не знае, и става все по-неуверен в ерудицията си. Та по тоз критерий аз ще да съм отдавна излязла от всички златни възрасти, защото ежедневно и с все по-неоспорима твърдост установявам как все по-малко знам. Дори по най-елементарните фундаментални въпроси на битието, обществото и технологиите.
Остави това, че вече нито планетите в Слънчевата система, нито океаните на нашата планета са колкото аз си мислех, че знам, че са. Остави непрестанно променящия се брой и имена на разни държави и столиците им (тези в Африка например отдавна престанах и да се опитвам да ги помня), които ме превръщат в абсолютен профан в геополитически план. Забрави за безбройните нови правописни и граматични правила на българския език, да не споменавам, че дори математиката вече е различна (който не ми вярва, да прегледа главата за непълно деление в който и да е съвременен учебник за трети клас или обясненията за дистрибутивното свойство). Ами и в общокултурен план съм мнооого изстанала от световното развитие. Мислех си например, че като средностатистическа, средноинтелигентна, средноерудирана гражданка, данъкоплатка и гласоподавателка хич да не е, все си имам хабер що е то затвор и как работи системата за лишаване от свобода като част от обществения договор. В общи линии поне. Да, ама не. Оказва се, че съм прекарала целия си съзнателен живот в пълно неведение за изобилието и разнообразието от учения, научни дисциплини, теоретични разработки, практически експерименти, социални движения, масови заблуди, мании, брожения, идеалистични утопии и грозни отклонения по най-стария въпрос в историята на човечеството – за престъплението и наказанието. А разнообразието е умопомрачително.
Добре, че е уикипедия да ме информира, че освен „око за око, зъб за зъб“ имало също и „нокът за нокът, нос за нос“ наказателна философия. Да споменавам ли диференциалната асоциативна теория (която противно на очакванията ви не е клон на математическия анализ, а се отнася до психологията на формиране на престъпното поведение), теориите за рационалния избор, социалния контрол, социалната дезорганизация, реформирането, трудовото превъзпитание, виктимизацията и тъй нататък, и тъй нататък, в изобилие и разнопосочност, за които, срам ме е да си призная, никога не бях подозирала. Най-големият шок за моето технически образовано „аз“ обаче идва от разкритието, че затворът всъщност не бил институция, а машина. (Ха, сега де! Като нищо ще се окаже, че има и специална инженерна дисциплина в областта. Инженер по лишаване от свобода.)