Изобретател и главен инженер строител на това социално-технологично чудо е англичанинът Джереми Бентам, който в началото на XIX век сразил въображението на британската общественост с реформаторската си идея да замени очевидно недаващата резултати и абсолютно нехуманна система на жестоки физически наказания, прилагана в затворите на империята, с новата „машина за смилане на престъпниците в честни хора“. Къде по-хуманна и модерна – технократска, научна, съвсем в духа на индустриалната революция, механизацията, автоматизацията и Новото време! Пак в духа на времето машината затвор била веднагически построена и заработила с пълна пара и завидно КПД в далечната Земя на Ван Димен. Порт Артъp, който под бруталното авторитарно ръководство на лейтенант-губернатора Джордж Артър бил по това време вече добил славата си на Адската дупка на Британската империя и се специализирал като затвор с извънредно строг режим за рецидивиращи бегълци, бунтари и прочее безнадеждни случаи от другите наказателни колонии, бил превърнат в затвор, образец на новата „разделителна затворническа топология“. (Колко научно звучи, а?!) Хората идвали от всички краища на света да видят с очите си как работи това чудо на социалното инженерство. Имало дори туристическо влакче, задвижвано от затворническата машина – затворници го дърпали с въжета.
Четирите основни агрегата на машината били: дисциплина, религия, образование и наказание. Основополагащият принцип: ако вървиш по течението и се съобразяваш със системата и правилата, оцеляваш, сдобиваш се с елементарна грамотност, научаваш занаят и евентуално имаш шансове за реализация в обществото, ако тръгнеш срещу нея или просто не успяваш да се превърнеш в перфектното зъбно колело, биваш смлян. Тук вече натрапчиво звучи в ушите ми „Стената“ на „Пинк Флойд“ и ми се мержелеят маршируващи чукове и ужасени рисувани хора, натъпквани ентусиазирано в натуралистично изглеждащи месомелачки. Нищо ново под слънцето, с други думи. Единствената оригинална практика в образцовия затвор било наказанието с тишина.
Знам, знам, че за всяка майка с малки деца това звучи повече като неосъществима мечта, нежели като наказание, но потърпевшите свидетелстват, че абсолютната липса на звуци, комбинирана с изолацията на индивидуалните килии и тоталното лишаване от човешки контакт, пречупвала и най-закоравелите души много по-бързо и ефикасно от всякакво насилие. (На всички многодетни майки, които вече се размечтаха, да напомня, че въпросната наказателна практика е отдавна излязла от употреба, заменена от по-нови теории и системи – безпредметно е да се опитвате да влезете в затвора.)
Музеят на Порт Артър прелива от индивидуалните истории на хора, попаднали от мизерията на лондонските бедняшки квартали в най-страшния ад на планетата, най-големия затвор на света – Земята на Ван Димен. Защото, макар територията на наказателната колония Порт Артър да била ограничена до силно издаден полуостров и строго охранявана с въоръжена охрана, свирепи кучета, капани, бодлива тел и прочее обичайни мерки за сигурност, бягството от това островче на цивилизацията носело дори по-страшни мъки и безнадеждност сред свирепата, чужда, непроходима, непозната, враждебна природа. Целият остров бил затвор. Прототип на пословичния Алкатраз. Ама много по-голям.
За да внесат малко разнообразие сред потискащата безнадеждност и повтарящи се човешки трагедии, уредниците на експозицията са въвели разни интерактивни игри. Заедно с билета си всеки посетител получава картичка с име и насочващи улики с предизвикателството да открие в експозицията този затворник и да научи повече за него. Моят герой се оказва 13-годишно дете, осъдено за кражба на храна. Просто не мога да се насиля да търся повече подробности за ужасната му участ. В друг сектор на музея можем да пробваме да походим със задължителните за всички затворници вериги на краката – 11 килограма заедно с топуза. Нищо работа, като си помислиш, една бременност е по-тежка, обаче ходенето с грубите железа и влачещия се отзад топуз се оказва неочаквано трудно и болезнено дори по гладкия дървен под, да не говорим, че затворниците е трябвало и да работят. Предимно непосилно тежък физически труд.
Затворническата готварска книга не успява да ме заплени с лишените си от най-елементарни подправки и въображение чорби, каши, пюрета и хлябове и дори разделът, посветен на живота на офицерите от гарнизона и съпругите им, ме отегчава с потресаващо еднообразното им ежедневие, богоугодно поведение, тотална липса на културен живот, новини от външния свят или дори дребни местни пикантерии. Свободните граждани на колонията трябвало да служат за пример, да са образец на висок морал, гражданска себеотдаденост и религиозно вдъхновение. Без изключения. Емигрантският живот се предполага да е приключение, не е ли така?! Да, труден, предизвикателен, но вълнуващ. Свиреп, но интересен, ограбващ, некомфортен, но и обогатяващ, освежаващо различен. Нищо такова в Тасмания! За да се отърся от гнета, унинието и безмерната печал на експозицията, се измъквам на въздух и тръгвам да изследвам обширните площи на затворническото градче.