Прекрасно място за пикник! Дори за двудневна почивка. С разкошна градина, столетни дъбове, безкрайни поддържани морави, рекички с романтични дървени мостчета, руини на каменни сгради, симпатично селище от малки къщички с веранди и цветни лехи (в които с потрес разпознавам някои от набедените обиталища на духове от снощната ни безплодна експедиция), малки музейчета и информационни табла в някои от помещенията, исторически автентични интериори, тучна зеленина, морски бриз, симпатично островче в залива. Ако можеше и да не вали... Или поне вятърът да не е ураганен...
За 30-ината години на съществуването си, преди да бъде закрит през 1850-а, Порт Артър се превърнал в нарицателно за земен ад, в пословичен нечовешки пъкъл, в най-страшно плашилище за мало и голямо в англоговорещия свят и извън него. До степен жителите на колонията да решат да сменят името и, за да заличат поне частично смразяващата и репутация. Да тушират, ако не могат напълно да заличат, черното петно в историята. Така Земята на Ван Димен била преименувана на Тасмания.
След няколко неуспешни опита да се използват постройките на затвора за психиатрично заведение, хотели и други търговски цели, в крайна сметка целият полуостров бил изоставен. Пожар превърнал всички сгради край пристанището в романтични полусъборени останки. Като стар замък. Красивите пейзажи и зловещата слава направили Порт Артър притегателен туристически център. А столица на новата процъфтяваща тасманийска колония станал близкият град Хобарт.
Перла в короната
Събужда ме неописуемият земетръсен трясък от несполучливите опити за летене на строителното скеле край фасадата на мотела. Ако ще светът да се сгромолясва, не ми пука! Уморена съм. Искам поне веднъж да се наспя и да не съм мокра, и да не ми е студено. Упорито лежа със затворени очи, но данданията навън се усилва и вече намеква за излитащи покриви и въздушна бомбена атака, не само за катастрофиращи скелета. Повдигам клепач, колкото да установя, че пердетата се веят празнично от неистовите въздушни струи, проникващи през неуплътнената дограма. Като победни знамена на розички и маргаритки в ярката утринна светлина. Прозорецът се мисли за параден барабанчик и дрънчи, и звъни, и хлопа оглушително като на манифестация. И свири пронизително с уста. Не много умело. Повече го докарва на виене. Малко като сирените на Гражданска защита. Може би най-после ни е застигнало бедствие?! Въздишам тежко и се измъквам от завивките, за да надникна в аквариума отвъд стъклото. Очаквам да видя вода и риби. Потоп. Какво друго?! Ослепява ме златната хубост на изгряващото слънце. Явно още сънувам.
От друга страна, възможно ли е човек да сънува такива оглушително дрънчащи сънища, без да се събуди? Едва ли. Правя бърз анализ на ситуацията (с още мътен мозък, на гладно и преди дори да съм пила кафе). Явно на Господ му е свършила водата. (Ха! Пада му се! Като разхищава така безогледно.) И след като опитите Му да ни издави не дадоха резултат, сега е прибягнал към следващия описан в литературата метод – да ни издуха. Скелето отвън потвърждава разсъжденията ми с убедителен трясък на неумело излитащи дъски. Стълбовете на уличните лампи се огъват като тръстики под внезапните пориви.
Детето се размърдва в леглото си, открехва с нежелание едвам-едвам едно око и оттам се излива такъв изпепеляващ справедлив гняв към непоносимия шум, непоносимата вселена и най-вече невъзможно непоносимите майки, отговорни за всички вселенски несправедливости, будещи сладко спящите подрастващи, че за момент се вцепенявам от ужас – какво ли ще стане, ако отвори и двете си очи?! Като нищо ще ме вкамени вовеки ей тук на място, както съм си рошава, на един крак и по гащи. Никакъв Божи гняв не може да се мери с гнева на Ненагледното. За щастие тежкият клепач се притваря уморено. „Какво е това пък сега?“ – измучава изпод завивките още в несвяст. „Буря“ – старая се да звуча неутрално. (Един вид: „Аз съм само свидетел, нямам никаква вина за метеорологичните погроми“.) „Духа, но вече не вали“ – опитвам малко по-оптимистична нотка. „Даже грее слънце. Искаш ли да излезем за закуска? Преди всевишният да е пратил напаст от скакалци, мор по кравите, чума и каквото там още има в наръчника Му за небесно възмездие.“ Това, разбира се, е риторичен въпрос. Споменаването на закуска винаги върши работа и половин час по-късно сме вече на главната пешеходна улица в Хобарт. Благоразумно вървим по средата на павираното пространство – далеч от застрашително разтърсваните козирки и рекламни табели, опитващи се отчаяно да се откъснат от прилежащите сгради.