Разстлан като пищна бродерия по полите на планината, Хобарт се спуска стръмно към мастиленосините води на залива. Краката сами ни отвеждат по надолнището до крайбрежната уличка „Саламанка“ с известните в цял свят реставрирани пристанищни складове, задължително присъстващи във всяка тасманийска картичка и реклама. Добре, че вече сме ги виждали на снимка, защото днес гледката е блокирана от стотици шатри, чадъри, сергии и безброй шарении. Съботният пазар на „Саламанка“ е грандиозен. Пословично известен в цяла Австралия. И шумен. И великолепен. И претъпкан. И слънчев. Празничен и неустоим като лунапарк. Пълен с лакомства и изкушения. Чувствам се като петгодишна на селски панаир. Едва се въздържам да не си купя смешни чорапи, абсурдна шапка, картина на яхта, щайга ягоди, рокля от 70-те, ламаринен гущер, пита сирене. На книгите обаче не устоявам.
Забелязвам, че щандовете преливат от кралска литература и фотоалбуми. Отнема ми известно време да схвана, че е заради принцеса Мeри Елизабет Доналдсън – съпруга на датския престолонаследник, която е родена и израсла в Хобарт. Което пък прави всички тасманийци един вид родственици на датската кралска фамилия. Предполагам, че всяко момиче в Тасмания живее с мечтата да срещне европейски принц ерген.
Докато да разгледаме всичките 500 сергии, да закусим, да позяпаме галерийките наоколо, да се спрем пред всеки ретро автомобил в лъснатия хромиран шпалир край алеята, да поседим на изтърканите каменни стълби, където някога червените фенери са приласкавали самотни моряци, да послушаме смешките на улични комици, да дегустираме сирена и шоколади, да поприказваме със случайни минувачи и да се порадваме на слънцето, ето че станало пладне. Бързаме към яхтеното пристанище, защото имаме резервация за разходка и обяд на историческа бригантина. „Разходка“ всъщност едва ли е най-подходящата дума, тъй като предложението за туристите е да участват в управлението на платнохода. Запалената ми яхтсменка просто няма търпение да се качим на борда и да разпънем платната. Разочарованието и е неописуемо, когато ни посрещат на трапа с лошата вест, че поради бурния вятър излизането в морето се отменя.
Капитанът и екипажът му се извиняват, но това не смекчава никак личната обида, с която мирозданието зашлевява отново подмолно и незаслужено горкото ми жадуващо за приключения дете. Още от Коледа насам, където и да отидем, наводнения, бури и нововъведени възрастови ограничения объркват плановете и за приключения и екстремни преживявания. Даже на плаж още не сме били това лято! Сълзите в очите и може и да са от блъскащия в лицата ни вятър, но нещо в отпуснатите и рамене ми подсказва, че е време за крути мерки. Втурвам се моментално в действие – настанявам я в първия зърнат крайбрежен ресторант, поръчвам специалитета на деня – тасманийска сьомга, миди, скариди и бутилка бяло вино – и като грижовна майка започвам веднага да уча чедото как се дави мъката в чаша. То, нали ми е умничко, схваща бързо.
Сьомга на скара
Съставки:
1/2 глава чесън; 30 г магданоз; сок от един лимон; 1/4 чаша зехтин; 100 г млади пролетни картофи; 6 аспержи; филе сьомга; щипка сол и черен пипер.
Приготвяне:
Печете чесъна на слаба фурна (или скара) около 20 минути, докато омекне. Обелете скилидките и ги размачкайте на пюре заедно със ситно скълцания магданоз, лимоновия сок и зехтина. Подправете със сол и черен пипер. Картофите сварете нарязани на половинки в подсолена вода и оставете да поизстинат. Аспержите бланширайте в подсолена вряща вода за няколко минути, отцедете и топнете в студена вода за освежаване.
Нарежете рибното филе на порции по около 200 грама, омазнете обилно със зехтин, посолете леко и печете на скара с кожата надолу. Добавете аспержите и сварените картофи. След пет-шест минути обърнете рибата и свалете зеленчуците от скарата. След още две-три минути сервирайте полятото с чесновия сос рибно филе върху порция аспержи и картофи.
Най-фотогеничният град на Австралия ни се усмихва ласкаво отвъд панорамните прозорци, рибарските лодки се полюшват прелъстително край кея, яхтените мачти се накланят елегантно под поривите на бурята, слънцето разхвърля златни монети по лъскаво разтрошената повърхност на залива, небето сияе с онзи уникален бодряшки цвят, който ми напомня за победни фанфари и трябва непременно да бъде кръстен тасманийско синьо (ако още не е), сервитьорът е с маорски ген и чар, а виното – новозеландско. След ликьора и кафето си тръгваме в прекрасно настроение, решени да се забавляваме напук на всички вселенски заговори.