Тийнейджърката прави някакъв училищен проект по фотография, който очевидно изисква бясно щракане с фотоапарата, артистично залягане в тревата, намръщено мижане срещу слънцето и бавно пристъпяне заднишком, докато свършват батериите. Отбиваме се за нови такива в близкия Музей на Cob&Co. Където пък се заплесваме по най-голямата австралийска колекция на каруци, карети, пощенски коли и прочее впрегатен транспорт, по динозавърски кости, гигантски древни крокодили и картички с кискащи се кукабaри. С новите батерии атакуваме друга градинка с езерце и фонтан, после изумителното викторианско архитектурно разнообразие на градеца, накрая едва успяваме да избегнем стълкновение с разярена агресивна богомолка (почти педя дълга) и се напъхваме в колата точно преди черният дъждовен облак над нас да започне да разтоварва водния си баласт.
Великден посвещаваме на плаж и каране на малки любителски катамарани в тясната плитка ивица вода (прекалено плитка за акули, надяваме се) между Брайби Айлънд и Пеликан Уотърс. На връщане се натъкваме на ужасно задръстване на магистралата за Бризбън и в търсене на алтернатива (като пътуваш с тийнейджър, тя винаги включва ядене), слизаме на следващия изход и попадаме на най-малко очакваното великденско забавление – Пиратски фестивал!
Какво общо имат морските разбойници с възкресението на Спасителя, на мен, честно казано, не ми стана ясно, но храна и забавления имаше в изобилие. Пирати също. Зарята по мръкнало беше страхотна! Великденска заря!
Петнайсет души в ковчега на мъртвеца. Йо-хо-хо! И бутилка ром!
Милионгодишен мост!
Това трябва да се види!
Заявява моя милост, бучнала пръст в картата. След кратки и ползотворни преговори постигаме споразумение да се отбием на разклона за Неранг. Оттам следваме табелите за Муруилумба. (Ако тук или другаде ви се стори, че всичките тези екзотично звучащи места си ги измислям, и ви се прииска да възкликнете: „Епа нема такова место!“ – прави сте. Нямам никаква представа как се четат аборигенските геoграфски названия и си ги уйдурдисвам, както ми падне.)
Въпросният Природен мост (арка) се намира в Националния парк Спрингбрук – включен в Световното наследство на ЮНЕСКО. Паркът, от своя страна, това са ерозиралите останки от много древен угаснал вулкан, превзети от субтропични дъждовни гори. Което обяснява защо веднага след Неранг пътят става планински – стръмен, крив и тесен. Също като в Нова Зеландия. Чак се чудя на себе си кога сварих да свикна на широки четирилентови магистрали, че вече друго не харесвам.
Край пътя се редуват разни видове евкалипти, цикадите са надули високооборотните си дрелки на пълна мощност и знаците се състезават да ни плашат с предупреждения за все по-остри завои. Гората наоколо може спокойно да се опише с една дума – джунгла. Високите дървесни корони скриват слънцето и в сумрака под тях се преплитат лиани, паразитни растения висят от безлистните стволове, папрати и храсталаци застилат с непроходим килим склона. Всевъзможни невидими птици се задяват с нас от гъсталака, гущерчета прибягват и се скриват в шумата. Уж бяхме единствените смелчаци на пътя, а на паркинга за Природния мост се оказваме сред тълпа от разноезични туристи. Налага се да чакам на опашка, за да прочета табелката пред cмокинята удушвач. Първо, не е никаква смокиня – много растителни и животински видове из Южните морета са кръстени по аналогия с европейските, но нямат нищо общо с тях. Второ, оказва се, че е паразит и наистина е удушвачка. Примъква се до някое стройно и яко високо дърво, оплита го в лиани и корени и започва да му смуче соковете и да става все по-здрава и по-силна, докато умори гостоприемника си. Накрая, за лесно впечатляващите се туристи като нас, остава грамадно внушително дърво с интересно преплетени корени и хралупа в основата, където стволът на мъртвото дърво е изгнил и се е разпаднал.
Криволичеща циментирана пътечка ни повежда край скокливия ручей в посока към монотонния бумтеж на водопада, който ни се представя с гръмогласен рев и завеса от водни пръски. В продължение на повече от милион години падащата от скалите вода е дълбала пещера в скалите и в същото време влачените от реката камъчки са търкали скалния и купол, докато са го пробили. Оттогава планинският поток скача безразсъдно право в тъмната пещера, а в пробития свод се е оформил каменен мост. Води от никъде за никъде, но гледката е превъзходна.