След всичката зеленина и природни прелести наоколо се оказваме абсолютно неподготвени за катастрофичната зона на миньорския градец Куинстаун. Ако е вярно твърдението на Стендал, че „красотата е обещание за щастие“, то грозотата трябва да е предвестник на бедствие, или нещо такова. Мен определено ме дострашава. Мравки ме полазват и нещо студено се връзва на възел в стомаха ми. Куинстаун не прилича на нищо, което съм виждала изобщо на планетата Земя. Не че съм била на Луната, ама мисля, че би могъл без усилие да мине за луннa базa. Голи белезникави хълмове и сипеи, натрошен камънак, ерозия, избелели (като полети с белина или друг обезцветяващ химикал) скали, кал и тук-таме стърчащи като набучени в тинята клечки за зъби мъртви дървесни стволове. Други безразборно разхвърляни по склоновете. Kато в снимките от зоната на тунгуския метеорит. Никаква зеленина. Нито стръкче. Само смърт и следи от космическа катастрофа. Сивото небе и сивата мъгла намекват за химическо обгазяване, напалм, ядрени експлозии и прочее кошмарни бедствия. Нищо не подсказва прогрес, развита индустрия, процъфтяваща цивилизация или дори наличие на живот. Макар че Куинстаун е точно това. Център на цивилизацията сред дивия тасманийски гингирлик.
След бързия упадък на затворническата индустрия и скоропостижното безвъзвратно изсичане на ценната дървесина (която имала неприятното свойство да расте бавно и на практика да не се възстановява в обозрими човешки времеви интервали), в края на XIX век Тасмания щяла да си остане пак напълно забравена, ако не били залежите на сребърни, медни и калаени руди в древните скали на западните непристъпни планини. Е, нямало много злато, обаче пък Европа по онова време била гладна за всякакви цветни метали, така че южният австралийски остров бързо се превърнал в процъфтяваща минна колония. Заселници запристигали с хиляди, градчета никнели като гъби, железница била построена да извозва металите до пристанището на Западния бряг. Така възникнал и един от някога най-богатите миньорски градове в света – Куинстаун. Градът на кралицата.
Тъй като извозването на рудите било крайно неефективно и енергоемко, край мините построили обогатителни топилни, за да се изнася само скъпият метален концентрат. Обогатителният процес предполагал високи температури и щедър коктейл от химикали. Което дърво околовръст Куинстаун не било изгорено в пещите, станало жертва на невиждани киселинни дъждове. Мда – напалм и химическо обгазяване наистина. Планините край магистралата изглеждат като полети с киселина, защото наистина са. Обилните дъждове бързо измили оголения плодороден слой. Според съвременните учени тук растителност няма да има поне още няколкостотин години. Куинстаун е химическа пустиня насред пищния зелен тасманийски рай.
Една от съдбовните иронии на тасманийската минна индустрия е, че най-големият вносител на нейните метали била Германия. С избухването на Първата световна война малката британска колония се оказала в позиция да снабдява врага с жизненонеобходими за въоръжаването суровини. Естествено, Великобритания веднага спряла износа. И минната индустрия на Тасмания загинала за една нощ. Най-бързо развиващите се минни градове в света станали най-бързо изчезващите такива. Потънали в небитието. Единствено свидетелство за миналото им величие и слава са няколко оцелели сгради тук-там, ръждива железопътна линия и незаличимите следи от потресаваща екологична катастрофа.
В туристическите пътеводители чета, че Куинстаун се бил възродил напоследък чрез туризма. Даже има няколко що-годе прилични мотелчета в добавка към величествения исторически „Имперски хотел“ (чието елегантно стълбище е изработено от скъпа местна дървесина, дърворезбована в Англия и доставена обратно с цената на неописуеми разходи – толкова богати и изискани били някогашните му гости). Кой, за бога, ще поиска да почива в това най-тъжно на света място?! И защо??? Ако си търся повод за самоубийство, мога просто да се замисля за бъдещето на цивилизацията, нали така?! Няма нужда да бия всичкия път до Куинстаун. Tукашният туризъм има много по-големи шансове за развитие, ако купи малко бракувани луноходи от НАСА (или руснаците) и предлага на посетителите автентична разходка по лунната повърхност. Аз веднага бих се записала за подобна атракция. Луната ми е детска мечта. Виж, за да нощувам доброволно в „Имперския хотел“ със смешно ниските цени, ще трябва да съм доста сериозно притисната от обстоятелствата. Е, те това е „диво предложение“. (От друга страна, самоубийственият туризъм може би не е за пренебрегване. Такава богата неизследвана пазарна ниша – куинстаунци може да се окажат прозорливи бизнесмени.)